— Ако Повелителя може да бъде съборен — а аз вярвам, че това е възможно, — ти отново ще получиш своето човешко тяло — обади се Кикаха, след като се убеди, че тя е приключила.
Тя дишаше тежко, опитвайки се да обуздае разкъсващите я чувства и се загледа в тях с нескривана жажда за кръв. Улф почувства, че всичко е загубено, но следващите думи показаха, че тази жажда не е насочена към тях.
— Носят се слухове, че старият Повелител отдавна го няма. Изпратих една от сестрите си да провери и тя се върна със странен разказ. Каза, че там се бил настанил нов Повелител, но не била сигурна дали това не бил старият в ново тяло. Изпратих я обратно при Повелителя, който отхвърли молбата ми да ми върне моето тяло. Така че няма значение дали е старият, или е нов. Той е също така зъл и омразен като стария, ако не е действително същият. Но аз трябва да знам със сигурност!… Първо, който и да е сега Повелителя, той трябва да умре. Едва след това ще се интересувам дали е в ново тяло, или не е. И ако се окаже, че старият Повелител е напуснал тази вселена, аз ще го последвам, където и да е отишъл, и ще го открия!
— Не можеш да направиш това без рога — заяви Кикаха. — Само той може да отваря проходи без приемно устройство в другия свят.
— Какво ли бих могла да загубя? — реторично попита Подарж. — Ако лъжете и ми измените, така или иначе ще ви намеря, и преследването дори може да ми достави удоволствие. А ако сте сериозни в намеренията си… е, тогава ще видим какво ще правим.
Тя каза няколко думи на орлицата до нея и тя отвори вратата на клетката. Кикаха и Улф последваха харпията през пещерата до голяма маса, край която имаше столове. Едва сега Улф установи, че тази подземна крипта всъщност е съкровищница — тук бяха складирани богатства, достойни за цял един свят. Виждаха се огромни сандъци, натъпкани с искрящи скъпоценни камъни, перлени огърлици, златни и сребърни бокали с най-различни форми и размери, малки статуетки от слонова кост и от някакво блестящо твърдо черно дърво. Имаше забележителни рисунки, брони и оръжия от всякакъв вид с изключение на огнестрелни; бяха струпани небрежно, където падне.
Подарж им нареди да седнат върху столове от ковано желязо с извити лъвски крака. Направи знак с крило и от сенките излезе млад мъж. Той носеше златен поднос, върху който бяха поставени три изсечени от планински кристал чаши. Бяха във формата на риби, скачащи от водата с широко отворена кръгла уста, през която бе налято гъсто тъмночервено вино.
— Един от любовниците — прошепна Кикаха в отговор на любопитния поглед, с който Улф изгледа красивия рус младеж. — Орлите са го домъкнали тук от нивото, известно като Драхеланд3 или Тевтония. Бедният нещастник! И все пак съдбата му е по-добра пред възможността да бъде изяден жив от посестримите — така поне му е останала илюзията, че някога ще може да избяга оттук.
Кикаха отпи и доволно пое дъх при вкуса на живителната течност. Улф почувства виното да се размърдва като живо в стомаха му. Подарж притисна чашата между върховете на крилете си и я поднесе към устните си.
— За смъртта и вечното проклятие на Повелителя! За вашия успех!
Двамата отново отпиха. Подарж остави чашата си на масата и погали Улф по лицето с крайчетата на перата на едното крило.
— Разкажи ми историята на твоя живот.
Разказът на Улф продължи дълго. Той вкусваше от тънките резенчета печено месо на познатите му кози-прасета и пиеше от виното. Главата му започна да се замайва, но той говореше и говореше, спирайки само когато Подарж пожелаваше да уточни някоя подробност. Факлите бяха подменени с нови, а той продължаваше да разказва.
Събуди се и веднага се разсъни. Слънчеви лъчи проникваха през съседната пещера, осветявайки празната чаша и масата, върху която бе положил главата си. До него стоеше Кикаха и се усмихваше.
— Да тръгваме — каза той. — Подарж държи да потеглим рано. Изгаря от желание да си отмъсти. Аз пък смятам, че е разумно да се изпарим оттук, преди да е променила решението си. Дори не можеш да си представиш какъв късмет извадихме. Ние сме единствените затворници, на които някога е дарявала свобода.
Улф седна изправен и простена от болката в плещите и врата си. Главата му беше замаяна и малко тежка, но той бе оживявал и след по-тежки случаи на махмурлък.
— Какво правихте, след като заспах? — поинтересува се той.
— Платих сметката — усмихна се широко Кикаха. — Но не беше лошо, дори съвсем не беше лошо. Малко необичайно в началото, но аз лесно се нагаждам.