Те напуснаха пещерата, влязоха в следващата и от нея се озоваха на широка каменна площадка, стърчаща на входа в скалата. Улф хвърли един последен поглед и видя няколко орли, застанали като зелени монолити на входа на вътрешната пещера. Блесна бяла кожа, прошумоляха черни криле и Подарж мина с вдървената си походка пред своята гвардия.
— Хайде — подкани го Кикаха, — Подарж и сестрите са гладни. Не я видя, когато се опитваше да накара един от гуорлите да я моли за милост. За едно нещо им свалям шапка: те нито хленчеха, нито плачеха. Просто плюеха върху нея.
Улф подскочи, когато от отвора на пещерата се разнесе сърцераздирателен писък. Кикаха го хвана за ръката и го дръпна след себе си. От клюновете на орлите се откъснаха нови страховити писъци, смесени с викове на ужасени същества, които изпитват смъртоносна болка.
— Можехме да бъдем на тяхното място — подхвърли Кикаха, — ако не бяхме успели да изтъргуваме живота си.
Започнаха да се изкачват и когато падна нощта, се намираха три хиляди стъпки по-високо. Кикаха развърза кожената торба, която бе носил на рамо, и започна да вади от нея най-различни неща. Сред тях имаше плоска кутия кибрит. Той запали огън. Последваха месо, хляб и малка бутилка радамантийско вино. Торбата и съдържанието бяха дар от Подарж.
— Остават ни около четири дни катерене, докато стигнем следващото ниво — сподели младежът. — А след това ни очаква фантастичният свят на Америка от времето на индианците,
Улф започна да задава въпроси, но Кикаха му каза, че първо трябва да му обясни физическата структура на планетата. Улф го изслуша внимателно и когато Кикаха свърши, той не прихна да се смее. Защото разказът на Кикаха обясняваше много неща, които вече му бяха направили впечатление. Желанието на Улф да разбере как Кикаха — очевидно земен жител — бе съумял да попадне тук, се провали. Младежът се оплака, че умира за сън, че е прекарал изтощителна нощ, и заспа моментално.
Улф остана буден известно време, загледан в гаснещия огън. Беше видял много неща за кратко време, но основното тепърва му предстоеше. Разбира се, при положение, че съумееше да оживее. Крясък на орел отекна отдолу — той се издигаше покрай безкрайно високата каменна стена.
Запита се какво ли прави Хризеис тази нощ. Беше ли още жива и какво я очакваше? Къде беше рогът? Кикаха каза, че ако искат да успеят, трябва да намерят рога. Без него ги чакаше провал.
Потънал в мисли, той постепенно заспа.
Четири дни по-късно, точно когато слънцето беше на средата на пътя си около планетата, те се прехвърлиха през ръба. Пред очите им се простираше планина, спускаща се зад хоризонта поне 160 мили по-нататък. От двете страни, може би на по около стотина мили от тях, се издигаха планински масиви — достатъчно високи, за да предизвикат сравнение с Хималаите. Но дори те бяха като мишки пред Абхархплунта, която доминираше в центъра на това ниво на планетата. Според Кикаха, Абхархплунта отстоеше на хиляда и петстотин мили от периферията, макар да изглеждаше на не повече от петдесет мили от тях. Височината не бе по-малка от тази на планината, която току-що бяха изкатерили.
— Надявам се, че сега вече схващаш идеята — обади се Кикаха. — Този свят не е сферичен. По-скоро представлява планетарен вариант на Вавилонската кула. Поредица замайващо високи колони, всяка от които по-малка от намиращите се под нея. И на самия връх на тази невъобразимо висока кула се издига дворецът на Повелителя. Както можеш да видиш, предстои ни дълъг път… Но какъв живот само, а?! Какви моменти съм преживявал! Ако Повелителя ме порази в този момент, няма да възроптая. Макар че като човек, разбира се, би ме огорчило да свърша в разцвета на силите си! Защото повярвай, приятелю, аз наистина съм в разцвета си!
Улф не можа да се сдържи и се усмихна на младежа. Той изглеждаше толкова весел и жизнен, сякаш беше оживяла бронзова статуя, преизпълнена от щастие, че е бил вдъхнат живот.
— Окей! — извика Кикаха. — Първото, което трябва да направим, е да ти намерим по-подходящи дрехи! Голотата може да е уместна на долното ниво, но не и тук. Трябва да носиш поне набедрена препаска и перо в косата, иначе местните жители ще те презират. А презрението тук се материализира в робство или смърт.
Той тръгна по периферията и Улф го последва.
— Забележи колко зелена и пищна е тревата и колко високо е избуяла — почти до коленете ни, Боб. Какви пасбища за добитъка, а? Но не забравяй, че тя е достатъчно висока, за да скрие и онези, които се хранят с тревопасните. Така че, внимавай! Пумата, вълкът, петнистото куче и гигантската невестулка дебнат в тревата. Тук е и Felix Atrox, когото аз наричам лъв-злодей. Едно време е бродел из равнините в северната част на американския югозапад, но е изчезнал от лицето на земята преди около 10000 години. Тук обаче си е съвсем жив и е с една трета по-голям от африканския лъв и два пъти по-гаден от него… Ей, виж! Мамути!