— Сигурно сте чели защо ни се наложи да закъснеем с откриването на този комплекс — продължаваше Бресон.
— Докато копаехме основите, открихме предишния град на хохокамите.
— Хохоками ли? — попита недоверчиво мисис Улф.
— Че кои пък са те?
— Много от хората, дошли в Аризона, не са чували за тях — охотно обясни Бресон. — Но не е възможно да живееш дълго във Финикс и да не се сблъскаш с много слухове за тях. Това са индианците, живели преди много време в Слънчевата долина Мисля, че са се заселили по тези места преди 1200 години. Копали са напоителни канали, издигали са градове, развили са цивилизация. В един момент с тях нещо се случило, но какво, никой не знае. Просто изчезнали от лицето на земята преди неколкостотин години. Някои археолози твърдят, че индианците папаго и пима са техните наследници.
Мисис Улф изсумтя и каза:
— Виждала съм ги. Не ми изглеждат способни на нещо повече от това, да построят кирпичените си колиби в резерватите.
Улф се обърна и възрази с неочаквано ожесточение:
— И днешните маи не изглеждат като хора, които някога са могли да построят своите храмове или да стигнат до концепцията за нулата. Но са го направили.
Бренда ахна възмутено. Бресон се усмихна още по-механично:
— Както и да е, трябваше да преустановим копането, докато археолозите не свършиха. Спряха ни за цели три месеца и не можехме да направим нищо, понеже щатските закони ни връзваха ръцете. Така или иначе, за вас това може да се окаже добре. Защото ако не се бяхме забавили, тези домове може би щяха вече да са разпродадени. Всяко зло за добро, нали знаете.
Той широко се усмихна и премести погледа си от единия върху другия.
Улф изчака малко, пое дълбоко дъх, защото знаеше какво ще последва от страна на Бренда, и каза:
— Вземаме я. Искам веднага да подпишем документите.
— Робърт! — извика Бренда.
— Ти дори не ме попита!
— Съжалявам, скъпа, но вече реших.
— Е, добре, но аз не съм решила!
— Хайде, хайде, приятели, нека не избързваме — намеси се Бресон с отчаяна усмивка на лицето.
— Помислете, обсъдете. Дори да се появи някой и да купи точно този дом, което, между другото, може да стане още днес, защото тези къщи се продават като топъл хляб, е, има още много подобни.
— Аз искам точно тази.
— Робърт, ти да не си се побъркал? — изви Бренда.
— Никога преди не си се държал така.
— До днес ти отстъпвах почти във всичко — каза той.
— Само и само да бъдеш щастлива. Сега обаче ти ще трябва да отстъпиш. Не искам кой знае колко. Освен това не каза ли сутринта, че искаш къща от този тип и че комплексът Хохокам е единственото, което ни е по възможностите? Така че, искам да подпишем предварителния договор още сега. Ще напиша чек за капарото.
— Но аз няма да го подпиша, Робърт.
— Защо не се приберете и не обсъдите покупката у дома на спокойствие? — предложи Бресон.
— Обадете ми се веднага щом стигнете до някакво решение.
— Моят подпис няма ли да бъде достатъчен? — попита Улф.
С измъчено подобие на усмивка Бресон отговори:
— Съжалявам, мисис Улф също трябва да подпише.
Бренда триумфално се усмихна.
— Обещайте ми, че няма да я показвате на никого — настоя Улф.
— Поне до утре. Ако се опасявате да не загубите потенциален купувач, веднага ще ви изплатя капарото.
— О, това не е необходимо, и Бресон се отправи към вратата с бързина, издаваща желанието му да се измъкне от неудобната ситуация.
— Няма да я показвам на никого, преди да се чуем с вас утре сутринта.
Никой от двамата не проговори по обратния път към Сендс мотел в Темп. Бренда седеше вдървено и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Улф я поглеждаше от време на време и забеляза, че носът й се е издължил, а устните й са станали още по-тънки, така че ако продължаваше в този дух, съвсем скоро тя щеше да заприлича на дебел папагал.
Дори когато накрая избухнеше, неспособна повече да се сдържа, тя щеше да звучи като дебел папагал. И от устата й щеше да се излее все същият уморен, но все така енергичен словесен порой от укори и заплахи. Тя щеше да го упрекне за това, че не й е обръщал внимание през всичките тези години и щеше да му припомни за бог знае кой път поред, че не си вдига носа от книгите, че се упражнява да стреля с лък, че тренира фехтовка или практикува алпинизъм — все спортове, които тя не би могла дори да помисли да упражнява, та макар и само заради артрита си. Щеше да му дърдори за годините нещастен живот, а по-точно за годините, които тя твърдеше, че били нещастни и накрая щеше да се разтресе в горчиво ридание.