Когато се доближи на двайсетина метра, отново спря да ги разгледа. Ако ставаше дума за тритони, то те и на половината не приличаха на риби. Опашката, с която завършваха, беше, за разлика от рибешката, в хоризонталната равнина. А и по нея не се виждаха никакви люспи. Гладка кафява кожа покриваше телата от горе до долу.
Той се изкашля. Те вдигнаха глави, мъжът извика, а жената изпищя. С недоловимо бързо за човешкото око движение те се изправиха на опашките си, отскочиха на тях високо във въздуха и се гмурнаха сред вълните. Лунната светлина му даде възможност за миг да зърне една тъмна глава, която се надигна от водата и после една опашка, която плесна във въздуха.
Прибоят стоварваше вълните си върху белия пясък. Луната светеше зелена и огромна. Морският бриз погали изпотеното му лице и продължи към джунглата, за да я разхлади. Няколко странни крясъка отекнаха в тъмнината зад гърба му, а в далечината се разнасяше шумът на хорска гълчава…
Неусетно за себе си той се замисли. В речта на двете същества, които беше изплашил с присъствието си, бе доловил нещо познато. Същото се отнасяше и до звуците, издадени от зебрилата (така бе нарекъл за себе си горилоподобното същество) и неговата спътница. Не бе разпознал никакви отделни думи, но звуците, интонацията, с която бяха произнесени, бяха събудили някакъв смътен спомен в паметта му. Определено не ставаше дума за език, който бе изучавал преди. Но дали бе някой от живите езици на Земята и беше ли го чувал на запис или във филм?
Една могъща ръка се отпусна върху рамото му, вдигна го във въздуха и го завъртя в обратна посока. Напомнящата на готическо видение муцуна и вдлъбнатите очи на зебрилата се доближиха на сантиметри до лицето му и той усети остър дъх на алкохол в ноздрите си. Чудовището проговори нещо и иззад храстите се появи жената. Тя бавно пристъпи и ако моментът беше по-подходящ, той би затаил дъх при вида на великолепното тяло и прекрасното лице. За нещастие в момента дъхът му беше спрял по съвсем друга причина. Гигантската маймуна би могла да го запрати в морето по-бързо и с по-голяма лекота, отколкото се бяха гмурнали онези полухора-полуриби преди малко. Но огромната ръка би могла също да го стисне и да раздроби костите му на каша.
Жената проговори нещо и зебрилата отговори. Едва сега Улф успя да разбере няколко думи. Езикът им беше сроден на микенския — гръцки от епохата преди Омир.
Не започна веднага да говори и да ги убеждава, че е безобиден и че намеренията му са мирни. Първо, защото беше толкова изумен, че не можеше да мисли ясно и, второ, знанието му на гръцкия от онзи период беше ограничено, макар и езикът да беше близък до еолийско-йонийския на слепия бард.
След малка пауза успя да измърмори няколко фрази ни в клин, ни в ръкав, без да се притеснява дали смисълът, който вложи в тях, щеше да бъде правилно разбран, защото искаше само да им покаже, че няма зли намерения. Когато го чу, зебрилата изсумтя, каза нещо на девойката и свали Улф обратно на пясъка. Той въздъхна облекчено и изкриви лице от болката в рамото. Огромната ръка на чудовището беше страхотно силна. Но като се изключеха размерите и окосмяването, беше си досущ като човешка.
Жената го дръпна за ризата. На лицето беше изписана на лека погнуса. По-късно щеше да разбере, че се е отвращавала от него в този момент. Тя никога преди не бе виждала стари, дебели мъже. А и дрехите му я озадачаваха. Продължаваше да дърпа ризата му. И за да не я принуждава да нареди на зебрилата да свърши тази работа, той сам я съблече. Тя я разгледа с любопитство, помириса я, каза „Уф!“ и направи някакъв жест.
Макар че би предпочел да не я беше разбрал и да изпитваше крайно нежелание да се подчини, той реши, че просто няма избор. Съблече всичките си дрехи и зачака следващите заповеди. Жената остро се изсмя, зебрилата излая и се удари по бедрото с ръка, от което се разнесе звук като при удар на брадва в дънер. Двамата с жената се прегърнаха през кръста и залени в истеричен смях се отдалечиха, залитайки по плажа.
Вбесен, унизен, засрамен, но също и благодарен, че се бе отървал, без да му се случи нищо лошо, Улф обу обратно панталоните си. Взе в ръка бельото си, чорапите и обувките и закрачи през пясъка обратно към джунглата. Изрови рога от мястото, където го бе скрил, и седна, чудейки се какво да прави оттук нататък. Накрая заспа.
Събуди се сутринта с болки в мускулите, гладен и жаден.
На плажа кипеше активност. В допълнение към тритоните от снощи по пясъка подскачаха напред-назад няколко големи тюлени с оранжева кожа и гонеха някакви кехлибарени топки, подхвърляни им от тритоните. Мъж, с къса козя опашка и извити рога на челото, бягаше на късите си космати крака, преследван от жена, приличаща твърде много на онази, която бе видял в компанията на зебрилата. Тази обаче имаше жълта коса. Накрая рогатият се извърна и скочи върху нея, събаряйки я със смях в пясъка. Това, което последва, показа, че тези създания, подобно на Адам и Ева, нямат представа какво е това грях.