2.
ЗОРАТА НА ЕМПИРИЧНОТО МИСЛЕНЕ
ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА
– ... Не мисля [...]
– Тогаз не говорете – отсече Шапкаря.
Луис Карол, „Алиса в Страната на чудесата“8
Освен Декарт и неговите парижки съграждани отвъд Ламанша британците също умували върху значението на живота, душата и ума. Думата „съзнание“ [consciousness] добила популярност сред британските философи. Петдесет години след като Декарт я въвел в своите „Размишления“, Джон Лок я разгледал пространно, шотландецът Дейвид Хюм – също. Философите не били сами в начинанието си. Медицинският свят със своя интерес към тялото и анатомията също започнал да изследва въпросите на ума и мозъка. Томас Уилис и Уилям Пети работели усърдно в Оксфорд, а откритията им щели да повлияят на разпалените дебати за ума и мозъка. До известна степен това било все същата стара история. Учените били чеда на религията. Тяхното ново научно знание за света влизало в конфликт с искрените им религиозни убеждения, наследени от детството. Те преживявали онова, което днес се нарича когнитивен дисонанс – психическото неудобство, което човек изпитва, когато поддържа едновременно две или повече противоречащи си убеждения, идеи или ценности. В резултат, за да намалят това неудобство, хората се опитват да обяснят или оправдаят конфликта или пък наистина променят убежденията си. По онова време почти всеки имал непреодолимото желание вярата в Бог да не стане жертва на откритията на младата наука. И така, за да примирят мислите си за ума, за който знаели съвсем малко, с мислите си за тялото, за което научавали все повече и повече, тези учени започнали да правят доста екстравагантни догадки за взаимната преплетеност на двете. Всъщност в началото невроучените от епохата били също толкова объркани, колкото и философите, от собственото си усещане за съзнание и новата си преданост към обективната мисъл.
Към фонтана от идеи, бликащ във Франция и Англия, се добавила и лавината от работа, извършена от германците. От Лайбниц до Кант, континентът жужал от идеи за природата на ума. Да наблюдаваш образуването, метаморфозата и промяната на идеите, е само по себе си чудо. Декарт при цялата си гениалност и увереност се бил предал, предполагайки, че умът не се състои от същото нещо като мозъка. Този интелектуален акт се оказал изпитание за образованите и търсещи умове от следващите двеста години. В много отношения дългата дискусия представлявала „ринг свободен“ и била изключително значима.
Чистата плоча, човешкият опит
и началата на невронауката
Средата на XVII век заварила Англия въвлечена в ожесточена гражданска война заради религията и властта на монарха. Томас Хобс, роялист и образец за универсално образована личност, се завърнал в Париж от Лондон, където си имал неприятности заради отзвука около една кратка книга, която бил написал за политиката на своето време. В Париж той започнал работа като учител на намиращия се в изгнание принц Чарлс (бъдещия Чарлс II) и бързо станал един от гостите в салона на Мерсен. Отначало Хобс, който имал подготовка по физика, изглежда, не се вълнувал особено от нематериалната душа. Той категорично отхвърлял Декартовата представа за душата, смятайки я за заблуда. Разумът според Хобс става възможен не благодарение на някаква мистериозна несубстанция. Той е просто способността на тялото да поддържа ред в мозъка. Хобс мислел като инженер: изгради го, накарай го да работи и това е всичко – в системата няма призраци.
Хобс бил затрупан с работа, тъй като обучавал принца и пишел две книги – една за зрението и друга за тялото и неговите механизми. Той имал нужда от помощник и взел интелигентния млад английски студент по медицина Уилям Пети. Поради някаква причина Хобс живеел с предубеждението, че сетивата произвеждат налягане, което причинява движението на биещото сърце. Младият Пети му помогнал в изучаването на книгите на Везалий и Хобс не открил там доказателства за своята теория. Въпреки това, както е типично за природата на много учени, Хобс продължил упорито по пътя си.
Хобс посещавал дисекции заедно с Пети, очаквайки да види нерви, покарващи от сърцето като бодли на морски таралеж и плъзващи във всички посоки. Такива нямало. Когато най-сетне му просветнало, Хобс действително изоставил хипотезата си. В науката, както и в живота, нашата социална среда предоставя възможност за споделяне на идеите в много посоки. Обратът в мисленето на Хобс толкова впечатлил Пети, че той възприел този метод на подробно изследване на въпроса и проявяване на гъвкавост – ако предположенията му не отговаряли на наблюденията, той променял мнението си. Когато се върнал в Англия, Пети носел под ръка един материален подарък от Хобс – микроскоп – и едно теоретично завещание в главата си: убеждението, че тялото е агрегат от части, работещ като машина. И все пак най-големият дар на Хобс към Пети бил, че го подтикнал да проумее колко ценно е да се отговаря на даден въпрос чрез наблюдение и експеримент, а не чрез извъртане на наблюденията, за да се съгласуват те със собствените ни теории. Това е по-лесно на думи, отколкото на дела, повярвайте ми! Никой не обича да си признава, че е сгрешил.