Докато прехвърлял стотиците пациенти, Сидънам забелязал, че определени заболявания проявявали една и съща група симптоми независимо кой е пациентът: дали е ковач от Съсекс, или самият херцог на Йорк. Той стигнал до убеждението, че заболяванията могат да бъдат различавани едно от друго по характерния си списък от симптоми, и започнал да класифицира заболяванията подобно на растения. Това било нещо революционно, защото по онова време все още били популярни диагнозите и леченията на Гален, които били по-субективни. За Гален болестта на всеки човек била причинявана от уникален дисбаланс на хуморите, изискващ лечение, съобразено с конкретния индивид. Сидънам, от друга страна, подхванал нещо, което сега звучи като първите тътени на доказателствено обоснованата медицина. Той изпробвал различни лечения върху група пациенти с определено заболяване и оценявал и коригирал лекарствата в зависимост от тяхната ефикасност. Има ирония в това, че възгледът на Гален се съгласува по-добре с новия ентусиазъм на съвременната медицина към персонализираните лечения, докато възгледът на Сидънам се съгласува с алгоритмичната медицина, следваща стандартни практики и процедури за всички пациенти с едни и същи конкретни симптоми. В глави 7 и 8 ще открием, че в науката е обичайно да се натъкваме на различаващи се подходи, подобни на тези тук, водещи до големи битки заради отговори от типа „или-или“, когато всъщност има поне още една допълнителна опция. Те са известни като „фалшиви дилеми“, вид неформална грешка. Може би неочаквано, но ще установим, че физиците са били онези, които са се намесили решително и са показали, че обикновено никой отговор сам не е достатъчен. Това прозрение ще ни бъде от полза, когато разглеждаме как невроните произвеждат ум.
Както бихте могли да очаквате от един бъдещ философ, Лок безмилостно разпитвал Сидънам за методите му. Наистина ли имаш нужда да знаеш първичната причина на заболяването, за да го лекуваш? Възможно ли е изобщо да я познаваш? Докато Уилис смятал, че причините са познаваеми, и преследвал тази цел при всички свои дисекции и експерименти, Лок и Сидънам не мислели така. Те стигнали до убеждението, че причините за заболяването са отвъд човешкото разбиране, а Лок по-късно бил убеден, че механизмите на ума и същността на нещата са също толкова недостижими. Той щял да подходи към философията по същия начин, по който Сидънам подхождал към заболяванията: щял да се ограничи да говори за идеите, основаващи се на всекидневния опит. Нищо чудно, че при такава нагласа Лок стигнал до идеята за чистата плоча, прочутата tabula rasa, върху която умът се формира само от опита и саморефлексията. Тази формулировка служи като основа за настоящата стандартна теория за човека, приета в социалните науки – определящото е възпитанието.
Макар че и Лок, и Декарт се оказали дуалисти, те се различавали в много подробности. Подхождайки към въпроса за душата от психологическа гледна точка, Лок писал: „Съзнанието е възприемане на това, което се извършва в ума на човека.“19 Според Лок това възприятие или усещане за възприятие се осъществява от едно „вътрешно сетиво“, което той нарича „рефлексия“ ... [тя]докарва само такива идеи, които умът добива, като размишлява върху своята собствена дейност вътре в себе си“10. Лок стига дори дотам да заяви, че съществуването на несъзнателни умствени състояния е невъзможно: „Невъзможно е някой да възприема нещо, без да възприема, че го възприема“11.
Обратно на Декарт, Лок прерязва връзката между душата и ума (нещото, което мисли). Припомнете си, че за Декарт умът и душата са едно и също нещо – мисълта е главният атрибут на умовете, а една субстанция не може да съществува без главния си атрибут. Така умовете мислят през цялото време, дори когато спят, макар че тези мисли се забравят незабавно. Лок бил съгласен, че будният ум никога не остава без мисли, но черпейки от собствения си опит, той отхвърлил представата, че несънуващият спящ има мисли. Спящият обаче трябва все още да има душа; иначе какво би станало, ако умре, докато спи? Така че за Лок умът (със съзнанието като негово свойство) и душата трябва да са отделни неща! Съвсем просто!
Декарт освен това ограничил съдържанието на съзнанието до текущите операции на ума. Лок не поставял такива ограничения. Според него човек можел да има съзнание за минали умствени операции и действия. Лок гледал на съзнанието като на лепилото, което свързва историята на човека в усещането му за собствено „аз“, за собствена идентичност. Той смятал, че съзнанието ни дава възможност да разпознаваме собствените си минали преживявания като принадлежащи на нас. Макар да бил съгласен с Декарт, че хората имат свободна воля, той избягвал въпроса как материята би могла да я произведе, като добавял към уравнението един всемогъщ Бог и заявявал, че Бог я е направил такава.