Това били едни от най-умните хора в света, създаващи модели как трябвало да работят тялото, умът и душата. Те трябвало да съгласуват безспорните според тях реалности в един модел, който да разграничава хората от животните, боговете, умовете и съзнанието. Това правят създателите на модели дори и днес. Те изграждат модел и след това го донагласяват, като се очаква донагласяванията да се основават на нова информация, докато моделът явно обясни проблема. В случая моделът бил пълна каша.
В края на ХVII в. идеите какво представлява съзнанието, били многобройни, но объркващи. Трупали се факти, които някой ден щели да осигурят структурни рамки за бъдещите теоретици, но една основна, всеобхватна концептуална структура, обясняваща съзнанието, все още липсвала. Накратко, философите били в разнобой относно цялата идея, а някои смятали философската концепция за съзнанието за непоследователна. Наложило се един ранозрял шотландски философ, Дейвид Хюм, на когото на осемнайсетгодишна възраст вече му били омръзнали „безкрайните диспути“ на философията, да вкара идеята за съзнанието в правия път към бъдещето. Той намирал морала и натурфилософията на древните за „изцяло хипотетични и разчитащи повече на измислицата, отколкото на опита“2.
На път към съвременните концепции
Хюм се втурнал на сцената с вид на вече завършен иконоборец, готов да пресече целия разговор за идеализма. Той смятал идеята, че умът е някак си свръхестествен спрямо тялото, за заблуда и за откровено глупава. Искал да приключи с нея и да изгради една наука за истинската природа на живота. Точно това и направил, като така пренасочил човешкото мислене за природата на ума за векове напред.
Хюм скоро осъзнал, че същите заблуди, които се ширели в древния свят – като осланянето на хипотези, основани на спекулации и измислици вместо на опита и наблюдението – можели да се срещнат и сред неговите съвременници. Той смятал, че нашето познание за действителността се основава на опита ни и за добро или зло, върху аксиомите, които избираме. Аксиомите са твърдения, които изглеждат толкова очевидни или добре установени, че се приемат без спорове или съмнения и просто се заявяват без доказателство. Просто казано, аксиомата е фундаментално недоказуема предпоставка или мнение. Проблемът е, че когато човек основава знанието върху аксиома, онова, което заключава за действителността, зависи от аксиомите, които е избрал. Както предупреждава физикът Робърт Браун от университета „Дюк“: „Няма нищо по-опасно или по-мощно във философския процес от подбирането на аксиомите... Няма нищо по-безполезно от впускането във философски, религиозен или обществен дебат с човек, чиито аксиоми се различават значително от вашите собствени“3.
Всъщност Хюм заключил, че много от въпросите, задавани от философите, били псевдовъпроси – тоест въпроси, на които не може да бъде отговорено с такива неща като логика, математика или чист разум, защото на някакво ниво техните отговори винаги ще се основават на недоказуемо убеждение, на аксиома. Той смятал, че философите би трябвало да престанат да губят времето на всички, пишейки многословно за псевдовъпроси, да зарежат априорните си предпоставки и да обуздаят спекулациите си, както правели учените. Те трябвало да отхвърлят всичко, което не се основавало на факта или наблюдението, а това означавало да престанат и с всякакво позоваване на свръхестественото. Хюм имал предвид Декарт и другите, които вярвали, че са доказали окончателно дуалистката философия посредством разум, математика и логика. Днес позицията на Хюм е сравнително обичайна отчасти защото настоящите академични философи са назначени от съвременни изследователски университети и са заобиколени от научни експерименти. Въпреки че картезианските идеи все още са наоколо, те не се приемат сериозно от повечето философи или учени. Но в началото на ХVIII в. атаката на Хюм срещу Декарт била дръзка и новаторска.
Големият план на Хюм бил да създаде „наука за човека“ – тоест да прозре фундаменталните закони, ръководещи умствените механизми в съгласие с онова, което било известно за Нютоновия свят, прилагайки Нютоновия научен метод. Той смятал, че ако разберем човешката природа, включително нейните способности и слабости, това би ни позволило да схванем по-добре човешките дейности като цяло. То би ни позволило също така да оценим възможностите и клопките пред нашите интелектуални търсения, включително кои страни на мисленето ни може да ограничават опитите ни да разберем самите себе си. Всъщност Хюм мислел, че неговата наука за човека трябвало да заема най-високо място, над Нютоновите науки, и писал: „Дори математиката, естествената философия и естествената религия до известна степен зависят от науката за човека – дотолкова, доколкото те се явяват предмет на познанието на хората и те съдят за тях с помощта на своите сили и способности. Невъзможно е да се каже какви промени и подобрения бихме могли да направим в тези науки, ако сме напълно запознати с обема и силата на човешкото познание“.412 Както се казва, Хюм бил на вярна следа и внесъл известна трезва яснота в бъркотията около ума и мозъка. Някои го смятат за бащата на когнитивната наука.