С други думи, Хюм смятал, че ние получаваме идеята си за трайна собствена идентичност благодарение на нашия начин на мислене, който бърка една поредица от свързани обекти, в случая възприятията ни, с някакъв непрекъснат и неизменен обект с трайна идентичност, като например стол. Хюм твърдял, че за да оправдаем „пред себе си тази абсурдност, ние често измисляме някакъв нов и непредставим принцип, който обединява обектите [възприятията] и пречи на тяхното прекъсване или промяна. Така... за да прикрием промените, прибягваме до идеите за душа, собствено аз и субстанция. По-нататък следва да отбележим, че дори когато не образуваме подобна фикция, склонността ни към смесване на идентичността с отношението е толкова силна, че ние сме готови да си въобразим нещо неизвестно и тайнствено, което свързва частите, освен тяхното отношение“.1015 Хюм би могъл да разкритикува от гроба мнозина, които днес мислят за съзнанието с подобни понятия.
Но той размахвал пръст и срещу Декартовото res cogitans, или „нещото, което мисли“. Хюм възразявал срещу идеята, че умът е мислещо нещо. Той го виждал по-скоро като сцена, на която мозъкът осигурявал забавлението: „Духът е нещо като театър, в който последователно се представят няколко възприятия – преминават, връщат се, изчезват и се смесват едно с друго в безкрайно разнообразни положения и съчетания“.1116 Хюм не приемал, че разнообразието на опита намира съответствие в едно единно нещо, субект. Той разсъждавал, че чрез интроспекцията всичко, което можем да схванем за собственото си аз, е сноп от възприятия и идеи. Ние никога не улавяме ума, който евентуално ги е измислил. За Хюм Азът е сноп от възприятия, без някой да връзва снопа, без субстанциална, трайна и непроменяща се същност. Ако не съществува едно трайно „аз“ в основата на всичко, значи дуализмът на субстанциите е погрешен.
Напускаме ХVIII век с неговия може би най-велик философ, гледащ накриво към Декарт и Лок. И все пак Хюм също пропускал нещо голямо – многото безмълвни умове в нас, които влияят на поведението ни. Нашият подсъзнателен ум, който наблюдава всеки от нас, е като скрит шпионин в дома ви. Това може да изглежда като свръхестествена сила, но в действителност е невронна обработка, протичаща под нивото на осъзнатостта.
Германия и раждането
на несъзнателния ум
Било ред на германците да дадат своя принос в разговора и те отворили дума за несъзнателните умствени процеси. Артур Шопенхауер например писал: „Защото Zeitgeist17 на всяка епоха е като остър източен вятър, който пронизва всичко. Можете да откриете следи от него във всичко, което се прави, мисли и пише, в музиката и изобразителното изкуство, в разцвета на това или онова изкуство – той оставя своя знак върху всичко и всекиго“.12
С оглед на нашето търсене в началото на ХIX в. този остър източен вятър веел от Германия и по-точно от устата на Артур Шопенхауер. Той отнел вятъра от платната на Декарт, според когото умът е напълно достъпен и нищо не остава скрито за съзнателната рефлексия. Шопенхауер бил философ, който се фокусирал върху мотивите на индивида. Той заключил, че те не били много красиви – хората били мотивирани от волята си, а не от интелекта си, макар че можело твърдо да го отричат. В своето произведение от 1818 г. „Светът като воля и представа“ Шопенхауер стигнал до заключението, че „човек може наистина да прави каквото иска, но не може да желае каквото иска“. По същество: не само че волята (т.е. подсъзнателните ни мотиви) ръководи нещата, но и съзнателният интелект не осъзнава това. Шопенхауер го разкрил ясно, описвайки волята като сляпа и силна, а интелекта като зрящ, но недъгав: „Най-яркият образ за отношението между двете е силният слепец, носещ на раменете си недъгав зрящ“.13
Формулировката на Шопенхауер тласнала проблема за съзнанието към едно много по-широко игрище. Умът с всичките си рационални процеси е нещо много хубаво, но ключът е във „волята“, нещото, което ни нахъсва: „Волята... изпълва отново съзнанието чрез желания, емоции, страсти и грижи“.14 Днес подсъзнателните тътени на „волята“ все още остават неизследвани, в тях са направени само няколко набега. Докато пиша тези думи, ентусиазираните привърженици на изкуствения интелект (ИИ) – задачата да се програмират машини да мислят като хора – напълно заобикалят и пренебрегват тази страна на умствения живот. Затова Дейвид Гелернтер от Йейл, един от водещите компютърни учени в света, казва, че плановете за ИИ винаги ще се разминават с целта си, като обяснява: „В областта на ИИ в нейния сегашен вид няма нищо, което да ангажира емоциите и физическото тяло, така че там просто отказват да говорят за това“. Според него човешкият ум включва и чувства освен данни и мисли, а всеки конкретен ум е продукт на преживяванията, емоциите и спомените на конкретния човек, месени и размесвани в течение на целия му живот: „Умът е в конкретно тяло, а съзнанието е работата на цялото тяло“. Казано на компютърен жаргон, той заявява: „Аз мога да пусна дадена програма на всяко устройство, но мога ли да пусна нечий друг ум на вашия мозък? Очевидно не“.15 Представете си Шакил О‘Нийл и Дани Де Вито да си разменят мозъците. Дани би приклякал под гредите на вратите, а Шак би пропускал коша с километри.