Тътени от дълбоко несъзнателния ум се чували и в Англия и към 1867 г. вече били възприети, както свидетелстват произведенията на британския психиатър Хенри Модзли: „Предсъзнателното действие на ума, както го наричат определени метафизични психолози в Германия, и несъзнателното действие на ума, което вече е установено отвъд всякакво разумно съмнение, са установени факти, като дори и най-пламенният интроспективен психолог трябва да признае, че самосъзнанието не може да ни даде обяснение за тях“18. Модзли продължава със заявлението, че „най-важната част от умственото действие, същественият процес, от който зависи мисленето, е несъзнателната умствена дейност“19.
Скоро след това, през 1878 г., било положено началото на британското списание „Брейн“18. На следващата година списанието публикувало статия от енциклопедиста Франсис Галтън, в която той описвал резултатите на експеримент, който бил провел със самия себе си. Той поглеждал дума, записана върху картичка, и засичал с хронометър колко време му отнемало да асоциира с тази дума две идеи, които след това записвал. Имал седемдесет и пет думи и изпълнил задачата на четири различни места през интервали от месец. Резултатите му го изненадали. От своя списък със седемдесет и пет думи, прехвърлен четири пъти, той бил получил само 289 различни идеи. В почти 25% от случаите думата пораждала едни и същи асоциации при всичките четири сесии, а в още 21% от опитите едни и същи асоциации изниквали в три от четирите пъти, показвайки много по-малко разнообразие, отколкото бил очаквал. „Пътищата на ума ни са издълбали много дълбоки коловози“, отбелязал Галтън. И заключил:
„Може би най-силните впечатления, оставени от тези експерименти, са свързани с многообразието на работата, извършвана от ума в състояние на полусъзнателност, и с носената от тях основателна причина да се вярва в съществуването на още по-дълбок слой умствени операции, изцяло потопени под нивото на съзнанието, което би могло да обясни такива умствени явления, които не могат да бъдат изяснени другояче20.“
Едновременно с това съзнателният ум скоро щял да получи собствена област. През 1874 г. един млад германски професор по физиология, Вилхелм Вунт, издал първия учебник в областта на експерименталната психология – „Принципи на физиологическата психология“. В нея той набелязал територията на новата дисциплина, която включвала изучаването на мислите, възприятията и чувствата. Вунт се интересувал особено от анализа на съзнанието и смятал, че това би трябвало да е фокусът на психологията. Той очертал система за изследване на непосредствените преживявания на съзнанието чрез самоизследване. То трябвало да включва обективно наблюдение на собствените чувства, емоции, желания и идеи. Пет години по-късно в университета на Лайпциг Вунт открил първата психологическа лаборатория, спечелвайки си по този начин прозвището „баща на експерименталната психология“. Той твърдял, че законоподобните регулярности във вътрешния опит биха могли да бъдат установени чрез експериментиране. Вунт смятал, че неврофизиологията и психологията изучават един и същи процес от различни перспективи – едната отвътре, а другата отвън.
Фройд, несъзнателният ум
и люшкането относно механизма му
Междувременно донякъде революционната идея за несъзнателния ум наистина спечелила известна почва благодарение на приноса на Зигмунд Фройд. Дали онова, което завоювало всеобщо внимание на неговите психоаналитични теории, не бил шокиращият елемент в тях? Тъй или иначе в началото на кариерата си Фройд вече бил захапал по-голям залък, отколкото можел да преглътне. През 1895 г. той публикувал „Проект за научна психология“, в който защитавал ултраматериалистическата идея, че всяко умствено събитие е тъждествено с неврологично събитие. Той заявил, че първата стъпка към целта на научната психология е да установи и да опише точно невронното събитие, свързано с всяко мисловно събитие – ранна версия на настоящото търсене на невронните корелати на съзнанието. И сякаш това не стигало, ами той предложил и втора стъпка, „елиминиращ редукционизъм“: речникът, използван за описание на умствените състояния, трябвало да бъде орязан и заменен с нов неврологичен речник. Така че вместо да говорите за ревността си, вие бихте отбелязали, че вашето поле J2 излъчва импулси със специфична честота и скорост. Фройд предложил тази промяна не само за онези, които изучавали мозъка, но и за всички. Всички. Поезията щяла да бъде съвсем различна, както и картичките за Свети Валентин: „Моята p392J излъчва импулси с 95% по-бързо, когато моята L987T кореспондира с лицето ти“. Явно броят на координатите за „моята“ е щял да заеме твърде много място.