Психологията на стимула и реакцията, известна още като бихейвиоризъм, бързо се наложила като господстваща в изследванията на асоциативните процеси в Америка. Бихейвиористите подхождали към психологията от позицията, че нейният надлежен обект на изследване било поведението, а не умственият и субективният опит; то трябвало да бъде изучавано с помощта на методи, подходящи за природните науки, а не чрез интроспекция. Привържениците на бихейвиоризма смятали, че при наличието на конкретен стимул от околната среда поведението на всяко животно, в това число и на хората, можело да бъде обяснено с една законоподобна склонност да се реагира по определен начин.
Доминираща фигура в областта бил динамичният Джон Б. Уотсън. Позицията на Уотсън била, че психологията можела да бъде обективна само ако се основавала на наблюдаемото поведение; той отхвърлял всякакви приказки за умствени процеси, които не можели да се наблюдават публично – надзъртането в черната кутия на мозъка било забранено. Игнорирайки Дарвиновата теория за вродените умствени процеси, Уотсън станал поддръжник на идеята, че всички хора били снабдени с напълно еднакво невронно оборудване – умът е чиста плоча и всяко дете може да бъде обучено на каквото и да е посредством стимул – реакция и възнаграждение. Тази идея се нравела на американското чувство за равенство. Скоро повечето ръководители на американските факултети по психология възприели тези възгледи, пренебрегвайки твърдението на Дарвиновата теория, че сложността е вградена в човешкия организъм чрез процеса на естествен подбор и еволюция. Бихейвиоризмът властвал в Съединените щати през следващите пет десетилетия, като начело на него в продължение на много години стоял главният му проводник, харвардският професор по психология Б. Ф. Скинър.
Разбира се, дори във времена, когато академичният свят е доминиран от някакви основни теми, съществуват и насрещни течения. Били разработвани нови методи за изучаване на „мисловните“ процеси, които не само методично си пробили път в експерименталната психология, но станали и доминиращите изследователски инструменти в по-ново време5. И все пак приказките за мисловни състояния и съзнание били до голяма степен недопустими в Съединените щати чак докато в средата на века не се надигнала когнитивната революция, предвождана от Джордж А. Милър в Харвард, и идеята за ментализма, прокарвана от Роджър У. Спери в Калтек.
Съпротивата на канадците
и възходът на съвременната невронаука
За щастие, изследователите в Канада не се втурнали да се присъединяват към бихейвиористкия лагер. Всъщност първият неврохирург на Монреал Уайлдър Пенфийлд правел удивителни открития върху пациенти, страдащи от припадъци, които можели да бъдат овладени само чрез отстраняването на онази част от мозъчната им кора, която ги предизвиквала. За да локализира огнището на припадъка, Пенфийлд стимулирал с електроди части от мозъчната кора и наблюдавал реакциите на пациента. По време на тази операция пациентите били будни, само с местна упойка, така че можели да коментират какво чувстват или не чувстват. Пенфийлд очертал в сетивната и двигателната кора на мозъка карти, които съответствали на частите на тялото, тоест били физически репрезентации на човешкото тяло, намиращи се в мозъка25. Изобразеното в тях тяло обаче не било с нормални пропорции. Вместо това неговите пропорции отговаряли на степента, в която тази конкретна телесна част била инервирана – колкото повече инервация, толкова повече мозъчна площ била заделена за нея. Пенфийлд заедно с близкия си сътрудник Хърбърт Джаспър, физиолог, дал началния тласък, що се отнася до разбирането на локализацията на мозъчните функции. Пенфийлд писал: „Съзнанието продължава независимо коя област от мозъчната кора е отстранена. От друга страна, съзнанието неизбежно се губи, когато функционирането на горния мозъчен ствол (междинния мозък26) бъде прекъснато от нараняване, натиск, заболяване или локален епилептичен изблик“. И все пак той бърза да направи уговорката, че „да се предполага, че съществува такъв блок от мозъка, в който е разположено съзнанието, би значело да се възражда отново Декарт и да му се предлага някакъв заместител на епифизата като седалище на душата“6.
Пенфийлд продължава с обяснението, че докато сетивната информация се обработва в междинния мозък, тоест в подкоровите области, информацията се движи напред-назад между подкорието и различните зони на кората: „Така различаващите се процеси на ума стават възможни посредством комбинираната функционална активност в междинния мозък и мозъчната кора, а не само в междинния мозък“.7 Пенфийлд твърди също, че последният процес, необходим за съзнателното преживяване, е вниманието да се съсредоточи върху умственото състояние, което го произвежда. Той предсказва, че този процес е част от функцията на междинния мозък. В тези произведения на Пенфийлд можем да забележим, че той използва думата „съзнание“ в две различни значения. В първия случай говори за умственото състояние на будност и бдителност, тоест различно от кома. Във вторите два има предвид Декартовото съзнание, което ще рече мисъл или мисъл за мисълта, и допълва, че съсредоточаването на вниманието е необходим компонент.