През септември 1956 г. Чомски публикувал „Три модела за описание на езика“, предварителния вариант на тези идеи за синтактичните теории. Превземайки лингвистичния свят с щурм, Чомски преобразил с един удар изучаването на езика. Поуката, която Милър си извлякъл от тази статия, била, че асоциационизмът, любимецът на бихейвиористите и на радикалния бихейвиорист Б. Ф. Скинър в частност, не можел да обясни научаването на езика. Макар бихейвиористите да били хвърлили светлина върху някои аспекти на поведението, в онази черна кутия ставало още нещо, което бихейвиористите не можели и никога нямало да могат да обяснят. Било време да се захванат с опита да го разберат.
Милър започнал да изследва психологическите следствия от теориите на Чомски, а крайната му цел била да разбере как мозъкът и умът работят като единно цяло. По онова време обаче Милър бил подозрителен към един аспект на умствения живот. Той писал в „Психология: науката за умствения живот“, че засега изучаването на съзнанието трябвало да бъде временно изоставено: „Съзнанието е дума, изтъркана от милион езици. В зависимост от избраната фигура на речта то е състояние на битието, субстанция, процес, място, епифеномен, емергентен аспект на материята или единствената истинска реалност. Може би трябва да забраним тази дума за едно-две десетилетия, докато успеем да разработим по-прецизни термини за няколкото употреби, които „съзнанието“ сега замъглява“.8
Думата „съзнание“, която Декарт използва в значението или на мисъл, или на мисъл за мисълта, била разцъфтяла през годините и била придобила най-различни допълнителни значения. В добавка към написаното от Милър тя вече била преплетена и с будността, самоосъзнаването, себепознанието, достъпа до информация и субективния опит. Докато повечето изследователи последвали съвета на Милър и оставили настрана изучаването на съзнанието, една неустрашима група продължила. Вместо това представителите ѝ направили разбор на онова, което науката можела да каже за съзнанието до този момент.
В търсене на яснота във Ватикана
Докато Милър прибирал в шкафа думата „съзнание“, Pontificia Academia Scientiarum (Папската академия на науките) я извадила и наредила на видно място за едноседмична научна конференция през 1964 г. Тази Академия води произхода си от Accademia dei Lincei (Академията на рисовете), основана през 1603 г. от един осемнайсетгодишен принц и естественик, Федерико Чези, чийто чичо бил кардинал със значителни връзки. Чези основал Академията, за да изучава природните науки чрез наблюдение, експеримент и индуктивни разсъждения. Като символ на тези цели той избрал зоркия рис за емблема на академията. През 1610 г. Галилео бил номиниран за неин президент.
Били трудни времена за подобно начинание и Академията не надживяла ранната смърт на Чези на четиридесет и пет годишна възраст. Тя била възкресена през 1847 г. от папа Пий IX като Accademia Pontificia dei Nuovi Lincei (Папска академия на новите рисове). По-късно, след обединението на Италия и нейното разделяне от Ватикана през 1870 г., Академията на новите рисове се разцепила на две – Кралската национална академия на рисовете под италиански флаг и една друга, предопределена да стане Папската академия на науките, основана наново през 1936 г. от папа Пий XI с централа във Ватикана. Академията, макар и основана от папата и разположена сред Ватиканските градини, няма ограничения върху изследванията си. Тя се състои от учени от много държави и дисциплини и е натоварена със задачата да „подпомага напредъка на математическите, физическите и природните науки и изучаването на свързаните с тях епистемологични въпроси и теми“. През септември 1964 г. Папската академия организирала изследователска конференция на тема „Мозък и съзнателен опит“ под председателството на именития лекар и физиолог сър Джон Екълс.
Екълс бил австралиец. Докато следвал медицина, той бил не само ненаситен студент, но и скачач на овчарски скок. След като прочел „Произход на видовете“ за курса си по зоология, това го подтикнало да се зачете във философски произведения, класически и съвременни, по проблема за ума и мозъка9. Медицинското училище обаче не давало отговори на въпросите, които си задавал за взаимодействието на ума и тялото, и той решил да стане невроучен10. Решил също да спечели стипендията „Роудс“ за Оксфорд и да работи с прочутия неврофизиолог Чарлс Шерингтън. И го направил. През 1925 г. се отправил към Англия, на другия край на света.