Думата „ябълка“ е съществително; тя означава реален физически обект. Думата „демокрация“ също е съществително и описва нещо малко по-трудно за определяне – състояние на обществените отношения. За мен е лесно да ви покажа ябълка в нейната физическа реалност. Трудно ми е да ви покажа физическата реалност на демокрацията. Ами „инстинктът“, друго съществително? Всичките три са определими неща, било то обекти или понятия, с които мозъкът работи. Ние имаме много такива неща, но къде са те в мозъка? Дали някои не съответстват най-добре на действителни структури в мозъка, а други – на обработващите действия на структурите? Каква е всъщност физическата реалност на инстинкта? Осезаем ли е той като ябълката, или неуловим като демокрацията?
Сложните инстинкти са по-скоро като демокрациите – те са установими, но не е лесно да се открие мястото им. Възникват от взаимодействието на простите инстинкти, но не са самите тези неща – тъй както финият джобен часовник цъка, отчитайки времето, но самото време не може да бъде намерено в часовника. За да разберете как се отнася часовникът към времето, трябва да опишете принципите на устройството му, неговата архитектура, а не просто да изброите всичките му пружинки и зъбни колелца. Същото важи и за инстинкта за съзнание. Не мислете, че ако съзнанието е инстинкт, ще съществува една отделна единична мозъчна мрежа, която да поражда това феноменално самоосъзнато състояние, на което всички ние се радваме. Нищо подобно. Когато посещаваме неврологичните отделения, въоръжени с нашите идеи, веднага забелязваме, че пациентите, страдащи от деменция, дори и от тежка деменция, имат съзнание. Тези пациенти с разпределени мозъчни лезии – ниво на разрушение, достатъчно голямо, за да смъкне на колене всяка изчислителна машина – остават в съзнание. В стая подир стая в болницата, всяка приютила пациент с фокално или дифузно мозъчно увреждане, съзнанието продължава да жужи. След обиколката из отделенията започва да ни се струва, че съзнанието изобщо не е свойство на системата. То е свойство на локалните мозъчни схеми.
В първия раздел на тази книга ще видим как природата се е превърнала в „то“ – нещо отделно от нас, което може да бъде изучавано и разбирано с обективни понятия. Ще проследим тази идея по целия ѝ път през Декарт чак до новото време и зората на съвременната биология. Изненадващо, повечето съвременно научно мислене е направило кръг и се е върнало към идеите на древните гърци, поддържайки практически същите модели, свързващи неразривно умственото и физическото в една система. Съвременната наука е започнала да преследва същата цел, към която са се стремели и гърците, но засега не я е постигнала. И отново имаме нужда от нови идеи, а тази книга е един такъв опит.
Във втората част са представени някои съвременни принципи на функционирането на мозъка, които според мен би трябвало да ръководят пътешествието ни в това как невроните създават ум. За мен е удивително как метафората за „мозъка като машина“, предложена за пръв път от Декарт и напълно възприета в голямата част от съвременната наука, ни е довела до убеждението, че за изпълнението на много от функциите на мозъка е необходима цялата машина. Всъщност всеки от нас е конфедерация от модули, до голяма степен независими, настроени да работят заедно. За да разберем как си сътрудничат тези модули, трябва да познаваме цялостната архитектура на системата – архитектура, наречена „слоеста“ и вероятно позната за мнозина читатели, например компютърните учени. А най-накрая ще посетим неврологичната клиника, за да проверим тази формулировка. Там ще открием, че нашият модулен мозък със своята слоеста архитектура управлява съзнанието ни от... всякъде в локалните си тъкани отново и отново. Няма една централизирана система, чиято работа да произвежда великата магия на съзнателното преживяване. То е навсякъде и изглежда, не можете да го угасите дори и с такова широкообхватно мозъчно заболяване като болестта на Алцхаймер.