Зоологът на групата Уилям Торп разяснил обстойно:
„Терминът съзнание, макар да има безброй обертонове на значението, обхваща, мисля, три основни компонента. Първо, вътрешно осъзнаване на усета – онова, което може да бъде наречено „да имаш вътрешно възприятие“. Второ, осъзнаване на Аза , на собственото съществуване. Трето, идеята за съзнание включва и тази за единство, тоест тя означава в някакъв неопределен смисъл сливането на целокупността на впечатленията, мислите и чувствата, съставляващи съзнателното същество на човека, в единно цяло14.“
Обсъждайки мозъчните събития във връзка със съзнателния опит, Екълс задал въпроса: „Как някаква специфична пространствено-времева конфигурация от невронна активност в мозъчната кора може да предизвика конкретно сетивно преживяване?“.15 Този въпрос останал без отговор и е такъв и до днес.
Прелиствайки тома, аз неизбежно се подсмихвам на въздействието, предизвикано от доклада на Роджър Спери за нашите изследвания на разцепения мозък, по онова време все още в пелени. В писменото си резюме Спери заявява: „Всичко, което сме видели дотук, показва, че операцията е оставила тези хора с два отделни ума, тоест две отделни сфери на съзнанието“.16 Оживеното обсъждане след това показва колко любопитни са били нашите открития и какъв фурор е предизвикал неговият доклад. Той заявил на Ватикана и на колегите си, че умът можел да бъде разделен на две с един срез на хирургическия нож.
По онова време Спери беше в процес на промяна на собственото си мнение донякъде поради изследванията на разцепения мозък и преустройваше гледището си за функционирането на мозъка. Той обръщаше гръб на материализма и редукционизма във вида, в който бяха дефинирани тогава, и се обявяваше за „менталист“. По-рано същата година, докато работеше върху една популярна лекция за еволюцията на мозъка, той с изненада беше стигнал сам до извода, „че емергентните умствени способности трябва логично да упражняват низходящ каузален контрол върху електрофизиологичните събития в мозъчната дейност“17. По онова време представата, че едно умствено състояние може да въздейства на мозъчно състояние, беше абсолютна ерес в света на невронауката – и до голяма степен все още е. Аз стигнах до сходни заключения и също изложих идеята, че умствените процеси имат низходящо каузално действие, в моите Гифордски лекции в Единбург през 2009 г., като преоткрих и че детерминистите от всякакви разцветки не са много възприемчиви към идеята. Централната предпоставка и на бихейвиоризма, и на материализма е, че обективният физически мозъчен процес е завършена в себе си причинно-следствена мрежа от типа стимул-реакция – тя не получава входни данни от съзнателни или умствени сили, нито има нужда от такива. В много отношения книгата, която държите, е нов опит за схватка с този проблем.
На конференцията във Ватикана Спери промъкнал ненатрапчиво своята все по-менталистка позиция, казвайки в заключение, че „съзнанието може би има истинска оперативна стойност, че то е нещо повече от само обертон, страничен резултат, епифеномен или метафизически паралел на обективния процес“18. На друго място той парафразира това като „възгледа, според който съзнанието може би има известно оперативно и каузално приложение“19.
Екълс в своето материалистическо амплоа признал: „Готов съм да заявя, че за нас като неврофизиолози съзнанието е просто излишно за опитите ни да обясним как работи нервната система“.20 Признал също: „Аз не вярвам в тази история, разбира се; но в същото време не знам логичен отговор за нея“.21 Той запазвал дуалистичната си позиция.
В края на седмицата резюмето на конференцията било връчено на психолога от МТИ Ханс-Лукас Тойбер, един от отците основатели на невропсихологията. Той беше прочут с блестящите си „обобщения“ на конференции и научни срещи, които придружаваше с разточително мърдане на вежди22. Тойбер очертал в какво участниците били съгласни и в какво – несъгласни, и отбелязал къде имало празнини в знанията, правейки сбито обобщение на областта по онова време, както само той го умеел. Останалите участници се съгласили, че били наясно с немалко за коровата обработка на усещанията и зрението и че ако успеели да разберат също толкова и за моторното действие, съхранението на спомените и осъзнаването – което още не били успели – щели да бъдат много по-напред в разбирането на съзнателния опит. Тойбер се жалвал: „Възникваха всички възможни разделения на мненията, когато се опитахме да очертаем системите или механизмите, които евентуално са необходими за съзнанието. Дори не бяхме много сигурни... как бихме могли да решим за какво служи съзнанието“.23