В третата част се изправям пред натрапчивия въпрос, залегнал в сърцевината на тази история с ума и мозъка: как невроните пораждат ум? Как тези кашкави снопове от влажна тъкан ни правят, вас и мен, мислещи? Оказва се, че в разбирането ни за физическия свят съществуват редица празнини. Ние изучаваме едно ниво на организация, после друго, но в действителност не разбираме как се сработват помежду си две различни нива. Съществува прословута пропаст между живата и неживата материя, между ума и мозъка, между квантовия свят и нашия всекидневен свят. Как могат да бъдат преодолени тези пропасти? Струва ми се, че физиката може да ни помогне.
Най-накрая предлагам едно гледище как модулите, слоевете и празнините си взаимодействат, за да произведат онова, което наричаме съзнателен опит. Професорът по психология Ричард Аслин веднъж отбеляза пред мен, че според него идеята за „съзнание“ е заместител на цял куп променливи, корелиращи с нашия умствен живот. Ние използваме „съзнание“ като съкращение, за да опишем по-лесно функциите на множество вродени инстинктивни механизми от рода на езика, възприятието и емоцията. Става очевидно, че и съзнанието може да бъде най-добре разбрано като сложен инстинкт. Всички ние идваме с цял куп инстинкти. Неспирната конфигурация на мислите ни подскача насам-натам. Обхваща ни усещане за някаква идея, после за противоположната, после за семейството ни, после за сърбеж, после за любима мелодия, после за „Ред Сокс“1, после... Това продължава непрестанно, докато не се научим, почти против природата си, да мислим линейно.
Съзнателното линейно мислене е тежка работа. В момента аз се потя с нея. Умът ни е като тенджера кипяща вода. Кое мехурче ще стигне до повърхността във всеки един момент, е трудно да се предскаже. Най-горното мехурче накрая се пръсва в идея само за да бъде заменено от още мехурчета. Повърхността е вечно оживявана от дейност, неспирна дейност, докато мехурчетата не заспят. Стрелата на времето нанизва всичко това, докато всяко мехурче се издига за момент отгоре. Замислете се, че може би, само може би, съзнанието би могло да бъде разбрано просто като мехурчетата на мозъка, всяко със своя собствен хардуер за преодоляване на пропастта, всяко получаващо своя момент. Ако това звучи неясно, прочетете книгата, за да прецените за себе си дали вие също бихте го погледнали по този начин. И особено важно – радвайте се на мислите си, докато те избълбукват на повърхността на вашето собствено съзнание.
ЧАСТ I
ПЪТЯТ КЪМ
СЪВРЕМЕННАТА МИСЪЛ
1.
СТРОГАТА, ЛЮШКАЩА СЕ И ГЛАМАВА МИСЪЛ
ЗА СЪЗНАНИЕТО В ХОДА НА ИСТОРИЯТА
– Говорете на разбран език! – прекъсна го Орлето. – Не разбирам смисъла на половината от тия дълги приказки – и да ви кажа право, мисля, и вие сами не ги разбирате.2
Луис Карол, „Алиса в Страната на чудесата“
Зигмунд Фройд е починал в годината, в която аз съм роден – 1939-а. През въпросната година се въртели и подхвърляли немалко шантави идеи за природата на нашия психичен живот, много от тях – измислени от самия Фройд. Макар обикновено да не е помнен като такъв, Фройд е бил в душата си биолог, редукционист. Бил е убеден в идеята, че мозъкът произвежда ума по детерминистичен начин – възглед, споделян от много днешни невроучени. Сега ние си даваме сметка, че много от неговите идеи са били чиста фантазия, но чак до 50-те години на ХХ в. те са били толкова широко приемани, че са били господстващото свидетелство по психологически въпроси в американските съдилища!
В рамките на моя живот обаче, а не на Фройдовия, човечеството е увеличило най-много знанието си за това как мозъкът прави фокусите си. Необузданите спекулации за силите, управляващи умствения ни живот, са отстъпили пред конкретните знания за молекулните, клетъчните и външните влияния, лежащи в основата на съществуването ни. Всъщност последните седемдесет и пет години изследвания са донесли обилна информация за мозъка, понякога разкривайки дори организиращите му принципи. Сигурен съм, че Фройд би бил опиянен от нашия нов свят и с радост би впрегнал невероятното си въображение в работа по новата наука за мозъка. И все пак дълбоките загадки, стоящи пред учените от всякакви направления през миналия век и датиращи всъщност още от древните гърци, все още стоят и днес. Как изобщо безжизнената материя се превръща в градивни елементи за живи същества? Как невроните се превръщат в ум? Какъв би трябвало да е речникът, използван за описание на взаимодействията между мозъка и ума? Когато човечеството открие някакви отговори, ще бъдем ли обезсърчени от тях? Дали бъдещото ни разбиране за „съзнание“ няма да се окаже неудовлетворително? Дали няма да е семпло, ала студено и сурово?