По-нататък Франкфорт обяснява как гръцките философи са успели да направят този скок: „Фундаменталната разлика между нагласите на съвременния и древния човек по отношение на заобикалящия свят е следната: за съвременния човек на науката светът на явленията е преди всичко „То“; за древния – и за примитивния – човек той е „Ти“.“
„Ти“ е някой с убеждения, мисли и желания, занимаващ се със своите дела, не непременно стабилен или предсказуем. От друга страна, „То“ е обект, а не приятел. „То“ може да бъде съотнесено към други обекти според каквато организация изглежда най-разумна. Върху тези отношения може да се гради и да се разширява, да се търсят всеобщи закони, управляващи поведението и събитията при предсказуеми предписани условия. Търсенето на идентичността на обекта е активен процес. И обратно, разбирането на „Ти“ е пасивен процес, при който човек най-напред получава емоционално заредено впечатление. „Ти“ е уникално, непредсказуемо и познато само дотолкова, доколкото се разкрива само. Всяко възприятие за „Ти“ е индивидуално. Можете да извлечете разказ или мит от взаимодействието си с „Ти“, но не можете да изградите хипотеза. Преходът от „Ти“ към „То“ направил възможно научното мислене.
Огромният напредък, отбелязан от гърците в гледната точка, създал атмосферата, която изстреляла Аристотел в научния живот. Неговата позиция била, че задачата на науката е да обяснява обективно „защо“-то на нещата. Това довело до доктрината му за причинността. Според Аристотел научното мислене за нещо (да кажем, за някакво Х) включвало всички начини, по които може да се отговори на въпроса „защо“: ако Х е причинено от Y или ако Y поне е необходимо условие, за да се случи Х, значи това е твърдение от типа, принадлежащ към науката. Аристотел постулира четири категории причини: материална, формална, действаща и целева. Така че ако някой запитал: „Аристотел, защо е колесницата?“, той би ви отвърнал, че материалната причина за нея е дървото, формалната причина е планът ѝ, действащата причина е конструкцията ѝ, а целевата причина е... че просто е искал колесница.
За Аристотел природният свят бил мрежа от онова, което теоретикът на биологията Робърт Роузен нарича причинни следвания (causal entailments): Х идва с всичките си Y. Роузен посочва, че цялата идея на Аристотел е била да покаже, че нито един начин на обяснение не е достатъчен, за да бъде разбрано каквото и да било, защото причинните категории не се извеждат една от друга. Ако знаете например как да направите нещо, от това не следва, че разбирате как работи то; ако знаете как работи нещо, от това не следва, че знаете как да го направите. За Аристотел следователно науката се определяла от съдържанието. Тя била независима от метода, чрез който се изучавала.
Научният метод, както се практикува днес, е формална система, при която хипотезата произвежда умозаключения, тоест следствия: хипотезата влече следствията си. Друг начин да се каже същото е, че причината идва преди следствието. Това представлява проблем, когато бъде зададен Аристотеловият въпрос „защо“ за целевата причина. Да се върнем към „Защо е колесницата, Аристотел?“. Защо пред къщата на Аристотел има паркирана колесница, когато часове по-рано тя е била паркирана в гаража на Акропола? Аристотел е видял колесницата (която влече следствията на материалната, формалната и действащата причини) и я е поискал. Тук нещата се обръщат и следствието идва преди причината. Това е строго забранено в Нютоновия свят, където едно състояние може да влече само последващи състояния. Така целевата причинност на Аристотел като отделна категория е била изгубена за науката. По-нататък ще видим каква вреда е нанесло това на биологията.
Освен всичко друго Аристотел искал да научи повече за човешкото тяло и как работи то. Това не било лесно, тъй като гърците имали табу върху дисекцията на хора. Аристотел заобиколил проблема, правейки многобройни дисекции на животни. От онова, което научил, той съставил система за класифициране на организмите – scala naturalae4, стъпаловидна йерархична стълбица, основаваща се на типа „душа“, притежавана от всеки. В основата били растенията, за които Аристотел постулирал, че имали растителна душа, отговорна за растежа и възпроизводството. Излишно е да се казва, че човекът се намирал на върха на scala naturalae.