Аристотел не спрял дотук. Той предположил, че животните притежават чувстваща душа, захранваща самостоятелното движение, възприятието, усещането, апетита и емоцията. Уникално човешка и вместена вътре в чувстващата душа е разумната душа, която ни предоставя специалните способности на разума, разумната воля, мисленето и рефлексията и ни разграничава от онези по-надолу по стълбицата. И най-важното, отразяващо и революцията в човешкото мислене, „знанието“ за тези способности било постигнато не чрез чиста интроспекция или мисловно блуждаене, а чрез наблюдение на връзките със заобикалящия свят. Тоест „То“, обектът, като например светът наоколо ни, можело да бъде изучавано и изследвано. Ние забравяме, че самата тази идея, днес общоприета, не е съществувала преди няколко хиляди години! Несъмнено идеите имат последици, а ние с готовност продължаваме да бъдем запленявани от идеята и силата на научното наблюдение.
Аристотел схванал вярно научния процес, но заключенията му за произхода на мислите били всичките далеч от целта. Ако съвременен студент направи грешка като онази, която допуснал той, ще го скъсат на изпита. От действията на животните и хората Аристотел знаел, че те могат да възприемат света. При своите дисекции забелязал, че някои животни изобщо нямат видим мозък. И съответно заключил, че мозъкът, изглежда, не е от голямо значение. Първото нещо, което видял да се появява в изучаваните от него ембриони, било сърцето, така че той поставил душата в него, като при хората това включвало разумната душа. Аристотел нямал предвид „душа“ в духовен смисъл, тъй като не смятал, че тя се запазва след смъртта. Имал предвид органа, който поражда усещането и знанието ни за света. Според него разумната душа, която била източникът на човешкия интелект, изисквала някакви механизми на възприятие; следователно тя изисквала тяло с неговите части и органи. И все пак той не смятал, че има някаква телесна част или орган, които да мислят. Аристотел дори не е произнесъл думата „съзнателен“, но той е поставил въпрос: „Как узнаваме собствените си възприятия?“. Като цяло Аристотел пуснал топката в игра и накарал хората да се замислят за физическата природа на човешкия род.
Монументалното раздвижване, което започнало в Гърция, бързо било изнесено и навън. През 322 г.пр.н.е., малко след смъртта на Аристотел, Херофил и Ерасистрат, двама гръцки лекари, живеещи в Александрия, нарушили табуто върху дисекцията на човешки тела и се заловили с дисекции. Те станали първите, които открили нервната система и писали за нея. Открили също и вентрикулите, или мозъчните стомахчета – празните камери вътре в мозъка. Херофил решил, че в тези камери се помещава интелектът и че от тях по кухите нерви духове стигат до мускулите и ги карат да се движат. Макар Херофил и Ерасистрат да не схванали нещата съвсем вярно, те обикновено са тачени като първите невроучени. Колкото и невероятно да звучи днес, гръцката култура, която проектирала и построила Партенона, не е знаела за мозъка. А египетската култура, която проектирала и построила пирамидите, изобщо не е знаела как работи мозъкът.
Историята продължила да трополи нататък още четиристотин години – микросекунда в еволюционно време. Рим станал господстващата сила в Средиземноморието и някак си успял да привлече невероятния лекар Клавдий Гален от Пергам, гръцки град на егейското крайбрежие на днешна Турция. В края на медицинското си обучение Гален вече бил емпирик, след като се бил потопил в ученията на Херофил и Ерасистрат в Александрия, по онова време под римска власт. В Древна Гърция емпирическата школа в медицинската практика се осланяла на наблюдението на явленията и на опита, а не на догматични твърдения. Гален се върнал в Пергам за първата си работа – лекар на гладиатори. Тъй като римляните също като гърците не разрешавали дисекция на хора, Гален никога не извършил такава. Вместо това той усъвършенствал своите познания по анатомия и хирургия въз основа на кървавите останки на пациентите си и ежедневни дисекции на животни, предимно берберски макаци. Той взел своите знания от първа ръка плюс една здрава доза от ученията на далечните си наставници Херофил и Ерасистрат, както и щипка от Хипократовата теория, че тялото се състои от четири хумора, и ги замесил в нова концепция за тялото и неговите механизми. Гален си спечелил звездна репутация. Скоро вече бил на път към Рим, а растящата му слава го довела до поста личен лекар на императора Марк Аврелий.
Приносите на Гален към медицината са изумителни. Той пръв осъзнал, че между артериалната и венозната кръв има разлика. Сега ние знаем, че артериалната кръв е богата на кислород, докато венозната съдържа много по-малко от него (тъканите ви са го откраднали, за да могат да дишат), разлика, използвана при изследванията на мозъка с функционална магнитнорезонансна томография (фМРТ)5 – крайъгълен камък на съвременната невронаука. Гален дал първото описание на четирикамерното човешко сърце и обновил знанията за кръвоносната система, дихателната система и нервната система. Той допуснал и някои анатомични гафове, разбира се – един от тях е мрежата от кръвоносни съдове rete mirabile, която той поставил в основата на човешкия череп, изхождайки от дисекцията на волове. Това било голяма грешка и поучително предупреждение за индуктивните разсъждения. Както било доказано години по-късно, хората изобщо нямат rete mirabile!