Артър Кларк
Съзвездието Лайка
Яростното лаене в първия миг само ме ядоса. Обърнах се на другата страна и сънливо промърморих:
— Млъкни, глупав пес.
Но сънливостта ми продължи само част от секундата; веднага напълно се разсъних, върна се съзнанието ми, а с него дойде и страхът. Страхът от самотата, страхът от умопомрачаването.
Боях се да отворя очи, боях се да погледна. Разумът ми казваше, че нито едно куче още не е стъпвало на повърхността на този свят, че от Лайка ме делят двеста и петдесет хиляди мили пространство, нещо повече — пет години време.
— Присънило ти се е — казах си сърдито. — Не ставай глупак! Боядисани стени, това е всичко, което ще видиш.
Разбира се, така и беше. Мъничката кабина е празна, вратата плътно затворена. Бях сам със спомените си, във властта на някаква неясна печал, която често завладява човека, когато яркият сън се сменя със смътната действителност. Усещането за загуба беше толкова горчиво, че ми се прииска отново да заспя. Добре, че устоях: в този миг сънят бе равносилен на смърт. Но аз не подозирах това още пет секунди — цяла вечност, през която се бях пренесъл на земята, търсейки утешение в миналото.
Откъде се взе Лайка, тъй и не успяхме да установим, макар че сътрудниците на обсерваторията разпитваха всички свои познати, а аз дадох няколко обявления във вестниците на Пасадена. Намерих я самотна, изоставена край шосето една лятна вечер, когато пътувах за Паломар. Не обичах кучета, въобще не обичах животни, но не можех да оставя безпомощното мъничко същество на произвола на съдбата, олицетворявана от профучаващите автомобили. Подтиснах отвращението си, като съжалявах, че нямам ръкавици, взех я и я натиках в багажника. Никак не ми се искаше да рискувам облицовката на новичката си кола, а в багажника, мислех си, кучето не може да направи кой знае какви поразии. И сбърках.
Спрях пред „Манастира“ (къщата, в която живееха астрономите и където щях да прекарам следващата седмица) и без особен възторг разгледах находката си. Отначало смятах да дам кученцето на пазача, но то заскимтя и отвори очи. Гледаше ме тъй безпомощно, тъй доверчиво… С една дума, предадох се.
После понякога съжалявах, наистина не особено дълго. Аз не подозирах колко главоболия може да причини едно малко куче, нарочно и неволно. Сметките за почистване и поправки растяха; особено си изпащаха чорапите ми и астрофизическото списание. Но в края на краищата Лайка се научи да се държи прилично и в къщи, и в обсерваторията. Като че от всички кучета тя единствена е посещавала купола, където се намира двестадюймовият телескоп. Там тя можеше с часове да лежи в някое усамотено ъгълче, докато аз в клетката се занимавах с насочването; достатъчно й бе да слуша гласа ми. Другите астрономи също се бяха привързали към нея (името „Лайка“ предложи нашият физик, старият Андерсън), но от самото начало тя разбра, че е мое куче и никого другиго не слушаше. Впрочем тя и на мен не винаги се подчиняваше.
Лайка израсна: стана великолепно куче. Тя бе почти чиста вълча порода и, изглежда, заради това „почти“ я бяха захвърлили. (И досега ме хваща яд, като си спомня, а може би напразно, та аз всъщност не зная как точно е било). Ако не се смятат двете тъмни петна над очите, тя беше тъмносива с мека като коприна козина. С наострени уши изглеждаше необикновено умна и любознателна. Когато обсъждахме с колегите видовете спектри или еволюцията на звездите, готов бях да повярвам, че Лайка следи внимателно разговора ни.
До ден днешен не мога да разбера защо се привърза така към мен; дори сред хората аз имам твърде малко приятели. Но когато се връщах след дълго отсъствие в обсерваторията, Лайка полудяваше от радост, скачаше, изправяше се на задните си лапи и опираше предните на раменете ми (тя свободно ги достигаше), а радостното й скимтене съвсем не подхождаше за могъщия й ръст. И аз вече гледах да не заминавам за дълго; при дългите пътешествия не можех да взимам кучето със себе си, но при по-късите пътувания тя винаги ме придружаваше. Лайка беше с мен и тогава, когато заминах на север, за да участвувам в оня злополучен семинар в Беркли.
Приютиха ни мои приятели от университета. Те бяха извънредно учтиви хора, но присъствието на такова чудовище в дома им явно не ги особено зарадва. Постарах се да убедя домакините, че Лайка ще се държи безупречно; те твърде неохотно ми разрешиха да я държа в стаята.
— Тази нощ можете да не се страхувате от крадци — казах им аз.
— В Беркли няма крадци — ми отговориха те.
Но посред нощ за миг ми се стори, че все пак те са се излъгали. Разбуди ме яростен лай и скимтене, само веднаж бях чувал от Лайка такова нещо — когато за първи път видя крава и не можа да разбере що за същество е това. Ругаейки, отметнах юргана и потънах в мрака на непознатия дом. Най-важното е да усмиря Лайка, за да не разбудя домакините, ако вече не съм закъснял. Крадецът, разбира се, отдавна ще да е офейкал. Много ми се искаше да е така…