Рей Бредбъри
Tête-à-tête
Една лятна вечер, докато двамата с приятеля ми Сид вървяхме рамо до рамо по Оушън Парк, забелязахме позната гледка на една от пейките пред нас, недалеч от вълнолома.
— Гледай и слушай — казах му.
Гледахме и слушахме.
Беше онази възрастна еврейска двойка. Доколкото можех да преценя, той бе на около седемдесет, а тя — може би на шестдесет и пет. Говореха и ръкомахаха, без да се слушат.
— Казвал съм ти го сто пъти — настояваше той.
— Какво си ми казвал? Нищо!
— Не е вярно — възрази той. — Винаги ти казвам нещо. При това много важно, ако си си направила труда да забележиш.
— Много важно, чуйте го само. — Тя вдигна очи към небето. — И какво по-точно?
— Ами, за сватбата…
— Пак ли за сватбата?
— Разбира се! Разходите, объркването…
— Кой е бил объркан?
— Мога да ти покажа…
— Недей. Не разбираш ли, глуха съм! Не искам да те слушам!
И така нататък, и така нататък.
— Иска ми се да имах касетофон — казах аз.
— Защо ти е касетофон? — възрази Сид. — Мога да ти кажа всичко, което чух. Обади ми се в три през нощта и ще ти го кажа дума по дума.
Продължихме нататък.
— Седят на една и съща пейка всяка вечер от години!
— Изобщо не ме учудва — каза Сид. — Доста са весели.
— Не ти ли се струват тъжни?
— Тъжни ли? Я стига! Та те са същински водевилни актьори. Нищо не им пречи да се появят в утрешното представление на цирка!
— Добре де, но не са ли поне мъничко тъжни?
— Стига. Обзалагам се, че са женени поне от петдесет години. Тези дрънканици са започнали преди сватбата им и са продължили и след медения месец.
— Но те не се слушат един друг!
— Да, но се редуват! Първо не слуша тя, после той. Та нали ако някога обърнат внимание на приказките на другия, с тях е свършено. А така никога не биха могли да станат клиенти на Фройд.
— Защо?
— Защото изливат всичко навън и не остава нищо, което да ги терзае. Готов съм да се закълна, че си лягат с караници и след две минути заспиват с усмивки на уста.
— Сериозно ли мислиш това?
— Имах леля и вуйчо като тях. Няколко обидни подмятания са гаранция за дълъг живот.
— И колко дълго живяха те?
— Леля Фани и вуйчо Аса ли? Осемдесет и осемдесет и девет.
— Чак толкова?
— На диета от думи. Същински еврейски бадминтон — той прави точка, тя му връща, той прави нова и така нататък. Няма победители, но пък няма и победени.
— Никога не съм го поглеждал от този ъгъл.
— Ами погледни го — каза Сид. — Хайде, време е да пийнем по нещо.
Обърнахме се и закрачихме в прекрасната лятна вечер.
— И още нещо! — викаше старецът.
— Има още сто неща!
— Да не ги броиш?
— Да не съм ги записвала?
— На кого му пука за списъци?
— На мен. Щом на теб не ти пука. Чакай!
— Остави ме да свърша!
— Това никога не свършва — отбеляза Сид, след като ги подминахме и разгорещеният спор заглъхна някъде зад нас.
Две вечери по-късно Сид ми звънна.
— Взех касетофон.
— Защо?
— И двамата сме писатели. Да съберем малко материал за мелницата.
— Не знам…
— Хайде, размърдай се.
Отново поехме в поредната чудесна калифорнийска вечер — от онези, за които не разказваме на познатите си от Източното крайбрежие от страх да не ни повярват.
— Не искам да слушам — каза той.
— Млъкни и ме чуй! — каза тя.
— Не ми казвай — със затворени очи промърморих аз. — Продължават в същия дух. Същата двойка. Същият разговор. Перцето винаги е във въздуха над мрежата. Никой не се е предал. Наистина ли смяташ да използваш касетофона?
— Дик Трейси го е изобретил. Аз го използвам.
Вървяхме бавно. Чух как устройството изщраква.
— Как му беше името? А, да. Айзък.
— Не е вярно.
— Разбира се, че се казва Айзък.
— Аарон!
— Нямам предвид Аарон. Той е по-големият брат.
— По-малкият!
— Кой ти каза?
— Ти. И бил лош.
— Клевети.
— Истини, които никога не приемаш.
— Ще го докажа на всяка цена.
— Страхотно — измърмори Сид, докато се отдалечавахме заедно с гласовете им, уловени в малката машинка.
След това то стана. Просто ей така.
Внезапно пейката остана пуста две поредни вечери.
На третата спрях при малкото ресторантче за кашер недалеч, кимнах към пейката и попитах. Не знаех имената им. Разбира се, Роза и Ал, Ал и Роза. Щайн, това им била фамилията. Ал и Роза Щайн. От години не пропускали нито вечер. Е, Ал вече го нямало. Това било положението. Починал във вторник. Наистина, сега изглеждало някак пусто. Но какво да се прави?