Направих каквото можах, воден от спонтанната тъга към двама души, които ми бяха едновременно и непознати, и посвоему близки. От малката местна синагога научих името на едно също толкова малко гробище и по някакви странни и полуосъзнати причини един късен следобед отидох там. Чувствах се като двадесетгодишен гоим (какъвто навремето бях), който се взира в храма в центъра на Лос Анжелис и се чуди какво ли ще е да си сред всички онези хора със странни шапки и да участваш в молитвите им.
В гробището открих онова, което знаех, че ще открия. Възрастната жена беше там, седнала до камъка, на който бе издълбано името му. И говореше, говореше непрекъснато, докосваше камъка и продължаваше да говори.
А той? Ами какво друго? Не слушаше.
Постоях известно време, послушах, затворих очи и тихо се измъкнах.
Когато слънцето залезе и нощната мъгла започна да се вие на кълбета, минах покрай пейката. Беше все така празна, което правеше нещата още по-лоши.
Какво да се прави?
Обадих се на Сид.
— Още ли пазиш онзи касетофон? А записите?
През една от последните летни вечери двамата със Сид направихме обичайната си разходка до ресторантчето, минахме покрай чудесната пастърма и сладкишите с извара, избрахме си по нещо и закрачихме към пейките покрай брега. Водехме някакъв оживен спор. Внезапно Сид каза:
— Знаеш ли, често се чудех…
— За какво? — попитах аз и проследих погледа му. Гледаше към пейката, която бе празна от близо седмица.
— Виж. — Сид докосна ръката ми. — Виждаш ли онази старица?
— Да, и какво?
— Върнала се е! Мислех си, че е болна или нещо е станало, но ето я пак.
— Зная — усмихнах се аз.
— Но откога? Седи на същата пейка. И говори като луда.
— Да.
Приближихме.
— Но е самичка — каза Сид възможно най-тихо. — Говори на себе си.
— Почти — казах аз. Бяхме се приближили достатъчно. — Слушай.
— Все същите остроумия. На кого са му притрябвали доводи? — казваше възрастната жена. Беше се навела към празната половина на пейката, очите й горяха, лицето й беше напрегнато. — На кого? Имам си достатъчно. Слушай!
И изведнъж най-ненадейно се чу отговор.
— Да съм я бил слушал! — извика някакъв глас. — Какво да слушам? Защо да слушам?
Сид възкликна удивено.
— Това беше неговият глас! — прошепна той. — Но нали е мъртъв!
— Да — казах аз.
— И още нещо — продължаваше старицата. — Виж се само как ядеш. Някой път просто се погледни!
— Много ти е лесно. Да не почна аз да приказвам! — озъби й се гласът на стареца.
— Хайде де, кажи го!
Нещо изщрака. Погледът на Сид се плъзна надолу. Видя същото, което и аз. Своя малък касетофон в ръката на възрастната жена.
— И още нещо — продължи тя.
„Щрак“.
— Защо ли се занимавам изобщо с това! — извика гласът на мъртвия.
„Щрак“.
— Ще видиш, такива неща ще ти припомня! — извика тя.
Сид ме погледна.
— Ти ли?
— Аз.
— И как?
— Взех твоите записи — обясних му. — Записах само неговите реплики и оставих между тях паузи, за да може да му отговаря. На някои места той просто крещи, без да отговаря. Или пък може да го изключи, за да му се навика, и след това да го включи отново.
— Но как разбра…
— Беше на гробището — казах. — Не можех да го понеса. Говореше и говореше на онова студено парче мрамор, без никакъв отговор. Затова презаписах касетите ти — само неговите викове и брътвежи — и един следобед я открих пак на гробището. Сигурно щеше да си остане там, докато не умре от глад. И без да получава никакви отговори. Но отговори трябва да има. Дори да не ги чуваш или да си мислиш, че не ги чуваш. Затова просто отидох при гроба, включих касетофона, дадох й го, убедих се, че той вика, и си тръгнах. Не се обърнах, нито изчаках да видя дали тя също ще му се развика. Просто си тръгнах. На следващата вечер се беше върнала на пейката и ядеше нещо. Мисля, че ще оживее. Не е ли чудесно?
Сид слушаше. Старецът се оплакваше.
— Защо изобщо се занимавам с това? Защо? Е, и какво? Чакам!
— Добре, умнико! — извика му старицата.
Двамата със Сид се отдалечихме в здрача. Гласовете на спорещите заглъхнаха зад нас.
Сид ме хвана под ръка и каза:
— Чудесна постъпка за един гоим. Какво искаш в замяна?
— Една пастърма с ръж?