— За да можеш да спиш със съпругата на Корсаков необезпокояван?
— Не. За да можем всички да поспим! — Едва сдържаше гнева си.
Предаде я в ръцете на Боней и се загледа как от живота му изчезва една руска графиня, която така приятно го бе забавлявала през последните няколко месеца. Щеше да се погрижи да е на път за Париж още на сутринта.
— Нарани ли ви? — попита Дюра, обръщайки се към съпругата на Корсаков, намерила прикритие зад паравана от орехово дърво.
— Често ли ви се случват подобни неща? — осведоми се тя любезно, докато се измъкваше иззад импровизираната си барикада.
— Не. Виждам, че ви няма нищо.
Не биваше да го казва. Но нямаше начин да не обърне внимание на стройната й фигура, така добре очертаваща се през тънката батиста на нощницата.
— Да, добре съм.
Тонът й бе дружелюбен, а не прелъстителен. Странното разминаване между чувственото й тяло и прямотата на отговора незабавно го заинтригува.
— Как се казвате? — попита той, макар да съзнаваше, че прибързва.
— Тео.
Гласът й прозвуча нежно и мелодично — пълен контраст на пискливите крясъци на Натали.
— А истинското ви име?
— Теодора Остиюк.
— Не Корсакова?
— Не. Тя се усмихна.
— Желаете ли роба? — попита той внезапно, понеже усмивката й го плени.
— Нужна ли ми е? Често ли въсите вежди по този начин?
— Натали е все още прекалено пресен спомен.
— Разбирам. Били ли сте някога просто приятел с жена?
Отговор не последва и тя закачливо продължи:
— Вие направо ме пренебрегвате, генерале, макар репутацията ви да е друга. Но аз не съм като Натали. Вярна съм на съпруга си, така че нямам никакво намерение да ви прелъстявам. Нали не възразявате?
— Ни най-малко.
— Колко нелюбезно!
— Исках да кажа — не, докато крясъците на Натали все още ехтят в ушите ми. Защо сте вярна на съпруга си?
— Ще изиграете ли една партия шах с мен?
— Сега?
Нямаше желание да остава сама и образът на съпругът й да изниква от време на време в съзнанието й.
— Ще си поговорим за верността, докато играем, а и Натали наистина ме разсъни…
— Само една кратка игра тогава, докато ми дадете определение за вярна съпруга. Все пак това е рядкост в нашия свят!
— И в нашия. От мъжете, естествено, не се очаква да са верни.
— И аз така знам.
— Добре сте ориентиран. Да си сложа ли роба?
— Струва ми се разумно.
Дюра играеше шах, както воюваше — бързо, решително, нападателно. Но и графинята не се предаваше, макар стилът й да бе по-малко агресивен. След доста борба той взе коня й и отбеляза:
— Ако съпругът ви е наполовина толкова добър, ще се окаже опасен противник.
— Не съм сигурна дали водите битките си като него.
— Вие сте го виждали да се бие?
— Срещу дядо ми в Сибир.
— И въпреки това сте се омъжили за него?
— Изборът не беше мой. По традиция руснаците вземат заложници от победените племена. Аз се оказах сибирския вариант на това правило. Моят клан изпраща на съпруга ми дарове в злато всяка година. Разбирате защо съм безценна за него.
— Не е само заради златото, сигурен съм — отбеляза Дюра и се накани да премести топа.
— Колко си галантен, Андре — закачливо отбеляза тя. При споменаването на името погледът му се стрелна нагоре, а ръката му застина. Очите им се срещнаха за миг. Огънят бумтеше приятно в камината, тиктакането на часовника отекваше в тишината и въздухът сякаш се наелектризира. Генералът се усмихна:
— На път си да загубиш офицера си, Тео.
Не успя да му отвърне непринудено — дъхът и секна, трябваше й време, за да преодолее странната топлина, която я обля.
Погледът му се плъзна по поруменелите й скули, после по шията и накрая се спря върху очерталите се зърна на гърдите й, напиращи под бялата кашмирена роба. Премести топа, пое дълбоко въздух и се облегна на стола, сякаш като увеличи разстоянието между себе си и тази невероятна невинност, щеше да възвърне здравия си разум.
— Твой ред е!
— Може би да не играем повече?
— Твой ред е.
Прозвуча по-скоро като заповед.
— Не се подчинявам на нареждания.
— Ще съм благодарен, ако направиш ход.
— Не съм сигурна, че знам какво точно правя.
Той се отпусна на стола — висок, строен, силен, с хищен поглед, но с толкова нежен глас:
— Това е само игра.
— Шаха ли имаш предвид?
— Естествено. Какво друго бих имал предвид?
— Омъжиха ме, когато бях на петнадесет. След две години в пансион за благородни девици в Смолни. — Изпитваше желание да му се довери.
— И затова си толкова изискана. — Чудеше се какво ли знае тя за любовта след тринадесет години верен натрапен брачен живот.