Тя не познаваше изкушението. Руската аристокрация тънеше в пороци и скандали. Прахосването на време и флиртовете бяха опит да се преодолее скуката. Красотата й привличаше мъжете, но до тази вечер все оставаше равнодушна. Леко потрепери при спомена от разгорещеното си преди малко тяло. Определението „флирт“ бе прекалено слабо да изрази секващото дъха желание, което изпита в обятията на Дюра. И продължаваше да го желае… Независимо от всичко, което й диктуваше здравият разум…
Трепереше.
Споменът за него изпълваше съзнанието й: тъмните му — по-скоро черни, отколкото тъмносини пламтящи очи; стройното му гъвкаво тяло с изваяни мускули, така различно от отпуснатото тяло на Корсаков; допира на ръцете му; силната му възбуда, притисната към слабините й. Неволно изскимтя, почувствала как тялото й се изпълва с копнеж и желание. Не бе в състояние да ги потисне. Все едно бе омагьосана. Стана рязко от стола и закрачи напред-назад като тигрица в клетка. Чудеше се как би могла да го открие, къде ли спи тази вечер. Съзнаваше колко опасни са подобни мисли.
Ала емоциите я заляха изцяло. Не можеше да ги овладее и твърдоглаво реши да го намери. Тръгна към вратата, усмихната на приповдигнатостта си, на невероятно силното си желание и неподправената си страст.
Тамир обаче й попречи да напусне къщата — дребното й тяло изникна на прага.
— Не можеш да отидеш!
Тео погледна жената, която й прислужваше от детски години, и се опита да се измъкне:
— Само ще се поразходя.
Тамир не се подведе.
— Корсаков изпитва удоволствие да убива. Събличай пелерината и ела да си легнеш. Дядо ти очаква да те опазя, а и Дюра скоро ще замине.
— Не искам съветите ти — Тео се загърна с пелерината, сякаш това щеше да я предпази от злобата на съпруга й.
— Майка ти също не ги искаше и макар че баща ти продължи да я обича до края, не успя да спаси живота и на двамата.
— За пръв път разбирам какво е изпитвала — прошепна Тео.
— Не предизвиквай Корсаков да те убие.
— Но той не е тук, а и аз не съм затворничка.
— Нищо няма да го умилостиви, когато разбере. А неговите шпиони са навсякъде.
Тео вирна брадичка предизвикателно:
— А ако не желая да съм повече негова заложница?
— Заради Дюра ли?
— Заради чувството, че отново съм жива, бабушка — промълви тя много тихо.
Тамир замълча, а после нежно заговори на детето, което сама бе отгледала, след като убиха родителите му:
— Корсаков не е вечен.
— Но на мен ми се струва безкрайно — не се предаваше Тео.
— Не прибързвай, пиленцето ми!
— Но аз искам да бързам… Времето минава… — Тео се извърна и пристъпи към прозореца.
— Дори не подозираш къде е Дюра. — Тамир говореше преднамерено спокойно. — Всеки шпионин в лагера ще узнае за среднощното ти издирване.
Графинята рязко се обърна и сухо нареди с тон, който доста приличаше на властния маниер на дядо й:
— Тогава ти го открий!
— Добре. Но сутринта, за да няма доклади до Корсаков.
— Ще се видя с него и без твоето одобрение. Нищо няма да ме спре!
— Напиши му бележка. Ще го открия сутринта.
Тео се поколеба, прецени, че до зазоряване остават броени часове и с въздишка се предаде:
— Предполагам, че няма да се зарадва, ако го събудя сега.
Седна и написа писмо на мъжа, който бе пробудил такова вълнение в душата й. Умоляваше го да дойде при нея, изля сърцето си, сякаш го бе познавала цял живот. Пишеше екзалтирано и радостно и се чудеше дали не е обхваната от странна треска.
На сутринта Тамир така и не предаде това писмо, нито следващото, което Тео написа. Вярната прислужница искаше да спаси господарката си. А междувременно се опитваше ту да я развесели, ту да я вразуми, привеждайки й разни доводи за мълчанието на Дюра — в навечерието на битка един генерал има безброй задължения, Тео е съпруга на негов враг и какви ли още не, включително и неопровержимите истории за многобройните и краткотрайни връзки на генерала с всякакви жени.
— Не ме интересува — повтаряше Тео, отегчена от всички тези предупреждения. — Не ме интересува какво е правил Дюра миналата седмица, миналия месец или дори вчера, защото нищо от това не може да се сравни с ужаса, който ми навяват изминалите тринадесет години. Съдбата ми подхвърли късче щастие като дар и аз възнамерявам да го взема — втори път едва ли ще ми бъде предложено подобно нещо.
Но тъй като часовете минаваха и прерастваха в дни, Тео престана да вярва, че той ще отговори на писмата й. Изпадна в мрачно настроение. Изведнъж окаяният й живот й се стори непоносимо бреме. Нима й оставаше единствено надеждата, че ще надживее съпруга си? Това ли ще е жалката награда? Защо се случва на мен? С всеки самотен час меланхолията й се задълбочаваше, а чувството, че й е отнето нещо, се засилваше. Каква ирония — най-после да се докосне до страстта и да се окаже, че е било напразно.