Когато претърсваше куфара, от допира до панталоните на Куентин и до ризите му й се гадеше. От мръсното бельо лъхаше на неговото тяло. Лъхаше на миналото й, лъхаше на смърт.
В този момент тялото на Куентин гниеше под тъмните води на езерото в планината. Кейт си представяше как се полюшва от бавните езерни течения, как вече се разлага и може би е наядено от езерните риби. Когато взе да мисли за това, се наложи да изтича в банята да повърне.
Не можеше да не си припомни, че този жесток и повърхностен човек, когото бе убила, бе първият мъж в живота й. Първият й любовник… При мисълта, че бе отдала непорочността си на толкова отвратителен човек не само й се повдигаше, но я болеше сърцето, болеше я душата. Този факт сякаш опетняваше целия й живот.
Не съжаляваше, че е убила Куентин. Нямаше избор. Парите, които му бе дала, нямаше да го спрат. Той всъщност си го призна, докато я любеше, секунди преди смъртта си, когато сексуалната възбуда затъмни инстинкта му за самосъхранение. Тя познаваше Куентин. Нямаше начин да го спре. Той щеше да се връща отново и отново със спомените си, с нещата, които знаеше за нея, с брачното свидетелство и изнудването си. Злината му бе безгранична.
Не й беше мъчно, че Куентин е мъртъв. Бе свършила добро дело, което със сигурност щеше да помогне на десетките хора, върху които тегнеше сянката му, и на останалите, на които можеше да навреди в бъдеще.
Ужасното бе неизличимото петно, че я бе докосвал, че я бе омърсил в самата й същност. В нервното състояние, в което се намираше, на Кейт й се струваше, че точно по тази причина Куентин безпогрешно бе намерил пътя си към нея. Защото бе подушил в нея собствения си мирис и го бе следвал, бе открил собствения си отпечатък върху нея и можеше да я следва, и накрай света.
Сега Куентин го нямаше. Но мръсното петно оставаше. Изпълваше я с отвращение към самата нея и към грозното й минало.
Дори сега петното бе върху нейното тяло, което принадлежеше на Джоузеф Найт. Как можеше да го предпази, та да не се разкрие пред Джоузеф по някакъв начин? Как можеше да попречи на зорките му очи да го видят и на сърцето му да го почувства? „Малко вода ще ни измие от тези дела.“ Спомни си думите на лейди Макбет. Бе прочела пиесата преди година по препоръка на Норман. Норман обичаше трагедиите и му доставяше удоволствие да посвещава Кейт в психологическите тънкости, които предизвикваха героите да извършват действия, водещи неминуемо до тяхната разруха.
Опита се да се успокои с мисълта колко внимателно бе унищожила всички следи от Куентин. Дори извади всичките му документи от портфейла и ги изгори, а самия портфейл разкъса. Никога нямаше да бъде открита нито следа от Куентин.
Единственото, което запази, бе ключът от банковия сейф. Даваше си сметка, че това е неразумно. Бе скрила ключа — не смееше направо да го изхвърли. За нея той бе като талисман, в който се криеше нейната власт над това, което бе станало и което можеше да стане. Това също бе нейната странна връзка с Куентин. Имаше необичайното чувство, че само ако не се опитва да унищожава тази връзка, ако я приеме и съхрани, ще може да контролира въздействието на Куентин върху себе си след смъртта му, да го държи погребан там, където бе.
Всички тези размишления бяха на границата между трезвата пресметливост и голата безразсъдност. Защото Кейт отчаяно се мъчеше да спаси едно положение, което засягаше самото й сърце. Тримата мъже, замесени в него, включително Крис Хетинджър, бяха единствените на света, които някога се бяха докосвали истински до нея. Беше невъзможно да остане хладнокръвна, когато ставаше дума за нещо тъй интимно и дълбоко.
И така Кейт крачеше и мислеше и се молеше да е направила това, което трябва, молеше се миналото да я остави на мира.
Тя все още крачеше тихо из стаята, потънала в безмълвните си страхове, когато чу отварянето на кухненската врата.
Сърцето й щеше да изскочи от страх.
Погледна в кухнята. Беше Джо, облечен в тъмния си костюм, с вратовръзка, като всяка вечер, когато се връщаше от студиото.
Гледаше я и в тъмните му очи имаше тревога, примесена с обич.
Преди да е казал нещо, тя се хвърли в обятията му.
Прегръщаше го силно и го целуваше. Той се разсмя, когато я видя тъй влюбена.
— Какво ти става?
Тя дълго не можеше нищо да каже. Когато отново намери гласа си, беше треперлив и слаб.
— Просто ти ми липсваше, това е всичко. Чувствах се тъй самотна…