Останалото свършиха два-три дискретни телефонни разговора.
Докато отпиваше на малки глътки от шампанското на работодателя си, Карл Рехер нямаше как да не се усмихне на тази върховна ирония в холивудския си живот. В наетата тъмна стаичка той бе взел реалното и го бе направил нереално. Бе накарал истинското да изглежда неистинско. Така в съда злополучните негативи нямаше да бъдат взети за това, което всъщност бяха: доказателство за младежките прегрешения на Кейт Хамилтън.
Това е Холивуд, каза си Карл, всемогъщата власт на илюзията, по-силна дори от самата действителност. Власт, която може да разруши съдби и кариери. Тя бе съсипала Уеб и самия Рехер, както и безброй други като тях. Но този път илюзията бе приканена, да спаси кариерата и може би цялото бъдеще на една млада жена.
Това, което Карл Рехер започна в тъмната стая, го довърши Колдър Съдърланд на заглавната страница на „Холивуд Инсайдър“. А днес в Ню Йорк началниците на Брайънт Хейс му нанасяха смъртоносния удар.
Карл Рехер вдигна чашата.
Тъкмо я поднасяше към устните си, когато телефонът иззвъня.
Той вдигна слушалката.
— Карл, ти ли си? — каза един глас, който той веднага позна.
— Да, сър — отвърна Карл, загледан в мехурчетата шампанско. — Аз съм.
— Всичко мина по начертания план — каза Арнълд Спек. Гласът му бе плътен и силен, въпреки пукота на междуградския разговор. — Ти свърши прекрасна работа. Поздравявам те.
— Благодаря ви, сър — каза Карл и завъртя чашата. — За мен беше удоволствие.
— Договорът ти ще е в пощата днес следобед — продължи Спек. — Седем години по пет хиляди седмично с премии за всеки филм, който режисираш, и специални поощрения за всички „Оскари“, които очакваме да спечелиш за „Континентал“. Ще се върнеш отново на върха, Карл, където ти е мястото.
— Благодаря ви, сър — усмихна се Карл. — Много сте любезен.
— В понеделник смятам да съм вече там — рече Спек. — Ще обядваме заедно.
— С нетърпение ще ви очаквам, сър — отвърна Карл. — Благодаря, ви.
— Аз ти благодаря, Карл. Никога не забравям направената ми услуга. А тази, която ти ми направи, е невероятна. Надявам се, че ще ни свързва дългогодишна и ползотворна дружба.
Разговорът приключи. Карл с усмивка вдигна чашата шампанско и обходи с очи владенията на Брайънт Хейс.
„За този, който се смее последен — каза си той, все още усмихнат. — Наздраве.“
14
На 12-и август 1946 година „Сбогом на любовта“ бе завършен.
В трескавите седмици след кратката криза около снимките на Кейт в „Холивуд Инсайдър“, която струва на Брайънт Хейс холивудската му кариера и увеличи стократно интереса на публиката към „Сбогом на любовта“, Джоузеф Найт хвърли и последната частица от творческата си енергия в завършването на филма.
Накара Кейт, Ив и Самюъл Рейнс да работят до пълна изнемога, преснимайки една след друга ключовите сцени в търсене на оная искрица, на оная незабележима игра на светлосенките и изражението, която щеше да придаде на филма вътрешния психологически размах, съответстващ на необхватността на войната и на отражението й върху живота на американците.
Най-важната сцена бе последната. Прощалната сцена, в която Кейт се разделя с героя на железопътната гара, когато той тръгва на война. Сцената се появяваше за първи път по средата на филма, когато героинята на Кейт е все още младо и неопитно, влюбено до уши девойче, сбогуващо се с любимия и тръпнещо от страх за живота му.
Но със същата сцена щеше да завърши и целият филм, този път като спомен, живеещ у героинята, в момента, когато тя осъзнава, че е изгубила героя завинаги не поради войната, а поради сложните обстоятелства, настъпили през дългата й раздяла с него. Сега тя бе майка на детето му, помъдряла и закалена от преживяното зряла жена, обърната с трагична носталгия назад към младините и осъзнаваща, че тъжната раздяла на гарата е била последната им среща.
Поради двойното въздействие на сцената Джоузеф Найт поиска от Кейт така да задълбочи образа си, че да може да надзърне през младежката си наивност към нещо по-страшно и безвъзвратно в сбогуването с героя. Той вмъкна и Ив в сцената като най-добрата приятелка, която се появява на гарата, за да предложи моралната си подкрепа, когато героинята гледа към тръгващия влак.