Заизвива се бясно в ръцете на двамата младежи, които я държаха. Те се опитваха да я спрат, но бяха пияни и това ги правеше слаби, а тя черпеше сили в яростта си. Успя да освободи краката си и когато шофьорът се приближи, го ритна с всичка сила в слабините.
После се зае с другите двама. Все още я държаха здраво, но тя им се нахвърли с такава ненадейна ярост, че не след дълго се освободи и започна да се бие с тях като с равни.
Няколко минути по-късно всичко бе свършило. Кейт смътно си спомняше как двамата едновременно я биеха с плесници и я ритаха с разкривени от пиянски гняв грозни лица. Тя им отвръщаше с конвулсивни удари, риташе, драскаше и блъскаше с юмруци. Ударите се сипеха по нея и тя усети вкуса на собствената си кръв. Полата й бе раздрана, блузата й също. Незнайна сила, по-голяма от глада и изнемогата, й помагаше да се бие, докато те не се отказаха от нея и не избягаха.
Разнесоха се псувни, после смях, после колата запали. Моторът сърдито зарева и се разнесе облак прах. Бе сама. Бяха я блъснали на земята и си бяха отишли. В ушите й още кънтяха смехът и псувните им.
Дълго лежа на земята. Вдъхваше странния смесен мирис на портокалов цвят, на собствената си кръв и на бирената слюнка, която още бе по кожата й. Даваше си сметка, че по чудо се е спасила. Ако не бяха пияни, щяха сигурно да си постигнат своето.
Тогава й дойде наум, че може да се върнат.
Пое напряко през портокаловата горичка, на правоъгълни откоси от мястото, където я бяха оставили. Стигна до някакъв път. Тръгна по него. Не знаеше къде отива. Знаеше само, че трябва да бърза.
От време на време я задминаваше по някоя кола или камион. Никой не забави ход. Беше им благодарна за това.
Усети вкус на кръв в устата си. Тогава разбра, че са я удряли по-лошо, отколкото мислеше.
Чак тогава се сети, че куфарът и чантата й ги нямаше. Бяха останали в колата на младежите. Нямаше стотинка, нямаше дрехи и се клатушкаше по полския път в раздраните си пола и блуза.
Неизвестно защо от всичките тия беди не я болеше толкова, колкото от факта, че снимката на баща й — единственото нещо на света, което значеше нещо за нея, бе завинаги изчезнала. Когато се сети за загубата си, в гърлото й се надигна глухо ридание.
Продължи да върви, без да гледа накъде. Не знаеше колко е вървяла. Жаркото слънце започна да преваля към хоризонта. Скоро щеше да се смрачи.
Кейт видя встрани от пътя площадка за пикник. Имаше чешма за пиене. Използва възтоплата вода от крана, за да измие кръвта от лицето си. Дълго пи и й стана по-добре.
Тогава гладът й се обади с внезапна острота. Спомни си, че не бе яла нищо след снощния сандвич. Ябълката, която си бе купила сутринта, бе останала в чантата й и бе отдавна изгубена.
Краката едва я държаха. Тя тръгна из малкия паркинг. Имаше маса за пикник и под нея се валяха няколко парченца пържени картофи и хляб.
Имаше също непокрита боклукчийска кофа за хранителни отпадъци. Без много да му мисли, тя надникна вътре.
Видя нещо като кесия от пържени картофи с няколко парченца, останали по дъното. Протегна нерешително ръка.
Изведнъж се чу драскане по кофата и тя разбра, че вътре имаше някакво животно. Хвърли кесията и се изправи, но беше много късно. От кофата боязливо я гледаше голям сив плъх.
В този миг пред очите на Кейт изплува бедната майка от уличката в Стоктън, която хранеше сина си с прогнил картоф от боклукчийската кофа. Образът се сля с този на тримата младежи от колата, с воднистите очи на Рей в стаята й, с озъбеното от злоба лице на майка й, когато я пъдеше от къщи, и я обзе погнуса.
Кейт коленичи в прахта и повърна.
Остана там много дълго — поне така й се струваше. Плашеше се, че ако се изправи, ще започне отново да й се гади. Мръкваше. Тя знаеше, че трябва да тръгва.
За нещастие на паркинга нямаше тоалетна и не можеше да се види в огледало, за да оправи лицето си. Приглади доколкото можеше раздраните си блуза и пола и пое отново по пътя.
Имаше чувството, че върви от часове. Горещината в долината бързо се стопи във вечерния мрак и й стана студено. От борбата с младежите от колата я болеше цялото тяло.
След известно време установи, че в изправено положение я болеше вратът. После при всяка крачка от врата към гърба й се спускаха парещи бодежи. Ритниците и юмруците на нападателите й явно я бяха наранили по-зле, отколкото отначало си мислеше.
Разбра, че не може да стигне много далеч. Умираше от болки при ходене. А и бе спала много малко през последните двайсет и четири часа, което още повече утежняваше нещата.