Но продължаваше да върви напред. Тласкаха я животинският инстинкт за самосъхранение и убеждението, че за нея няма път назад, че никога нямаше да се върне. Каквито и изпитания да я чакаха, щеше да оставя предишния си живот все по-далеч и по-далеч зад себе си. Откакто се помнеше, винаги бе живяла без духовна цел. Сега поне знаеше от какво бяга.
Скоро дори тези мисли я напуснаха и тя механично местеше краката си, отчаяна и изпразнена от съдържание, и съзерцаваше враждебния свят през помътнели, безразлични очи, като бездомните деца, които бе видяла в Стоктън.
Няколко часа по-късно, съвсем сама в нощта, тя съзря на един полски кръстопът бензиностанция с ресторант. Приближи и затърси следи от живот. Вече не изпитваше смущение или чувство за благоприличие. Ако намереше някого, щеше да моли за помощ.
Пред тъмните прозорци на ресторанта висеше табела: „ВИНАГИ ОТВОРЕНО“.
В сградата никъде не светеше. На друга, по-малка табела, на стъклото на входната врата пишеше: „ЗАТВОРЕНО“.
Кейт бе прекалено изтощена, за да се смее на безсмислицата на двата взаимоизключващи се надписа.
На около петдесет метра зад ресторанта, на една стръмнина забеляза голяма къща. Като че някъде вътре светеше лампа.
Тя знаеше, че сама нямаше да може да продължи нататък. Повлече се нагоре по стръмнината, изкачи старите разнебитени стъпала и натисна звънеца.
Всичко бе тихо. Тя позвъни отново. Ръцете й трепереха. Дишаше начесто и неравно.
Най-после в къщата светна лампа. Чуха се стъпки. Някой идваше към вратата.
Лампата над вратата светна и я заслепи. Вратата се отвори и се показа възрастен мъж в износен фланелен халат.
Взираше се в нея през предпазната мрежа.
— Какво искате?
— Вратът ми… — започна тя замаяно. — Бях…
Преди да успее да продължи, тя се строполи безжизнено в краката му.
6
Когато се събуди, Кейт видя, че се намира в някакво легло, под дебела топла завивка.
Запримига и се огледа наоколо. По стените бяха накачени фотографии, няколко флагчета и диплома, чийто текст не можеше да прочете. Освен леглото в стаята имаше старо кресло и евтино бюро.
Лампата до леглото не бе запалена. В коридора светеше. Чуха се стъпки.
Някой почука плахо на вратата.
— Будна ли си, млада госпожице?
Възрастният мъж, когото беше видяла на входната врата, влезе с поднос в ръце.
— Нося ти супа и чаша мляко. Не е като в хотел „Риц“, но ще ти помогне да се вземеш в ръце. Видя ми се ужасно слаба.
Кейт го гледаше, без да продума. Беше замаяна и изплашена.
Той дойде до нея.
— Изчистих всичката кръв по теб. Обаче те оставих с дрехите. Не исках да се чувстваш неудобно. Като събереш сили, можеш да вземеш душ. Имам някои дрехи, които можеш после да облечеш.
Той сложи подноса на скута й и оправи възглавниците зад главата й.
— Добре са те наредили. Но ще се оправиш.
Усмихна се. Зад очилата с телени рамки очите му изглеждаха изморени. Лицето му бе благо и сякаш за нещо се извиняваше.
Тя го гледаше вторачено и мълчаливо. Очите й бяха като на диво зверче, хванато в капан. Може би затова той не я запита какво й се беше случило.
Посочи към дипломата и флагчетата.
— Това е стаята на дъщеря ми. Е, не съвсем, понеже е била тук само два пъти. Когато се преместихме от Мисури, вече беше отишла да учи. Но на мен нещо ми липсваше и подредих тук някои от нещата й. На Франсис — жена ми де — не й хареса. Искаше да е стая за гости. Но на мен ми беше мъчно. — После посочи дипломата. — Каси беше силна ученичка. В гимназията беше седма по успех. То нали випускът беше само осемдесет души, малка гимназия, ама и умът й сечеше като бръснач. Казвам ти. Не можех да я наддумам. На майка си се беше метнала, така мисля. И двете бяха умни жени.
Той въздъхна.
— Франсис умря преди три години и половина. Туберкулоза. Трябва да ти кажа, много тежко ми дойде. Тя въртеше цялата работа. Дойдохме тук да си изкараме старините, когато се пенсионирах в Джоплин. Франсис купи земята и построи бензиностанцията и ресторанта, нае помощници и сама печеше всичките сладки и понички. Не се спираше. Аз стоях на помпата, ама сметките ги водеше тя. Цяла фурия беше тая жена. За носа ме водеше, ама аз си го заслужавах. Аз съм от тия, дето, за да тръгнат, трябва някой да ги ритне отзад.
Кейт мълчаливо слушаше. Вече не се страхуваше толкова. Въпреки че се намираше на чуждо място след всички перипетии, през които бе преминала след бягството си от къщи, виждаше, че старецът е безобиден и самотен.