Един ден, когато беше на тринайсет години, момчето реши, че не може да живее повече така.
Една бурна мартенска нощ бащата се прибра у дома по-късно и по-пиян от обикновено. Заклатушка се към бараката за сечива зад къщата, търсейки бутилката джин, която криеше там. Прекатури няколко кутии с инструменти, после се препъна и падна.
На сутринта го намериха мъртъв на пода в бараката. Дълбоко в тила му бе забито едно шило от тезгяха.
Странната злополука изглеждаше като нещастен случай. Въпреки това от полицията искаха да говорят със сина, понеже знаеха, че не се разбира с баща си. Но преди да успеят да го разпитат, той изчезна. Никога не го видяха повече в града.
Оставиха майката на мира. Тя тъгуваше за сина си. Но знаеше колко той я обича и от какво се бе лишил заради нея. Затова тъгата й по него не бе така мъчителна.
Скоро започна да получава парични записи от далечни места, придружени с кратки, но нежни бележки, които неизбежно казваха: „Добре съм. Надявам се, че ти също си добре. Обичам те“. Никога нямаше подпис.
Тя не си задаваше въпроса как синът й печели тези пари. Скоро сумите започнаха да я учудват. Имаше достатъчно, за да живее добре, много по-добре, отколкото преди с мъжа си. Изплати ипотеката на къщата. Купи си по-хубави дрехи.
После започна да спестява парите, които той и изпращаше.
Внасяше ги на специална сметка в банката. Смяташе, че ако късметът му го изостави, един ден може да има нужда от заделената сума. Предполагаше, че никога няма да му се наложи, но все пак си казваше, че по този начин още ще му бъде майка, макар и отдалече.
Бележките и парите продължиха редовно да пристигат, но синът й никога не дойде да я види. Тя знаеше, че това не е само заради подозренията на полицията за ролята му в смъртта на мъжа й. То бе, защото майка и син знаеха нещо неказано — какво наистина се беше случило и защо.
Раздялата я изпълваше с тъга. Но причината за тази раздяла бе една тайна, по-съкровена от паричните записи и кратките писъмца.
Веднъж той й изпрати своя снимка. Тя видя силен и хубав мъж, наедрял, добре развит и мускулест, много по-висок и по-силен от представите й.
Майката беше самотна.
Но се гордееше с него.
Един ден след години синът получи известие, че майка му е умряла. Изпрати свой юридически представител, за да уреди погребението й и да му донесе личните й вещи. Докато разглеждаше нещата й, намери всичките си писъмца и картички, запазени от нея с любов в една кутия. Намери и банковата й сметка и завещанието, в което му оставяше всичките си пари — парите, които самият той й бе изпращал.
Когато осъзна, че е спестявала за него и е харчила тъй малко за себе си, го обзе тъга. Значи усилията му бяха напразни, поне що се отнасяше до нея.
Но бяха ли наистина напразни? В края на краищата парите му й бяха вдъхвали увереност, че му върви. А фактът, че спестява за неговото бъдеще, й бе вдъхвал чувството, че все още му е нужна, че все още се грижи за него. Така бе живяла като негова майка до самия си край.
Имаше нещо иронично във факта, че това бе най-големият подарък, който би могъл да й даде, че бе открил най-добрия начин да й помогне да се чувства осигурена.
Докато тя беше жива, той никога не бе наистина самотен. Разбра го чак сега. Любовта си беше отишла от живота му и той не се надяваше да я срещне отново. Не се опита да запълни празнотата в себе си.
Сега въпросът за смисъла, за оправданието трябваше да почака. Щеше да види къде щяха да го отведат умът и силата му. Дори и да бе безсмислена игра, щеше да я изиграе докрай.
Отсега нататък щеше да живее за бъдещето. Колкото до миналото, нямаше да мисли повече за него.
Джоузеф Найт стоеше и се оглеждаше в огледалото.
Лицето, което виждаше, бе красиво. Челото беше силно и свъсено, челюстта — четвъртита. Тъмните очи искряха с необикновена енергия, която плашеше мъжете и привличаше жените. Носът бе прав и едър. Скулите бяха леко вдигнати, вратът — як. Гъстата черна коса отразяваше посвоему силата, която се излъчваше от загорялата обветрена кожа.
Изглеждаше по-стар за годините си. Това му изнасяше, защото не искаше да изглежда прекалено млад. За него беше важно хората да го приемат сериозно още след първото ръкостискане.
Но нямаше защо да се тревожи.
Вече беше богат. Благодарение на многобройни големи и малки сделки, всяка от които се осъществяваше след щателно обмисляне и проучване, и на тънкия си усет за слабостите и подкупността на тези, с които имаше работа, той имаше участие в търговски предприятия във всички източни щати наравно с петролните си инвестиции в Тексас и Оклахома. Имаше процент от алкохолния пласмент в Мериленд, верига от ресторанти във Филаделфия, завод за фина механика в щата Ню Хампшър, два хотела във Флорида и едно от най-нашумелите кабарета в Ню Йорк.