Никога не бе познавал жена, стремяща се да бъде личност, със собствено сърце и собствени мисли, без отношение към дребните облаги, които можеше да спечели, ласкаейки мъжете. Отдавна беше изгубил надежда, че ще я срещне.
Поради това негово отношение към жените хитрите им машинации, начинът, по който си служеха с телата си, ласките и сълзите им, жалбите, с които се опитваха да прекършат волята на някой мъж и да го накарат да изпълнява прищевките им му бяха безразлични. Ласкателствата им не му въздействаха. Въпреки това се отнасяше към тях с преднамерено внимание и при необходимост бе очарователен, тъй като неведнъж помощта на жените се бе оказвала много полезна в професионалните му стремежи.
Той нямаше приятели, на които да има доверие, нямаше жена, за която постоянно да мисли. Майката, която бе обичал и уважавал, беше мъртва. Но той не си позволяваше лукса или слабостта да се има за самотен. Разбираше, че ключът към успеха в живота е тъкмо фактът, че не зависеше от другите. И се доверяваше само на себе си. Затова откри, че е винаги по-силният в отношенията си с другите. Нямаше излишен багаж, за който да се грижи в живота, и това му харесваше.
Никога не си задаваше въпроса дали е щастлив. Не гледаше на света от този ъгъл. Следваше начертания от личните си способности път със съзнанието, че ще го отведе до по-голяма власт, и по-високи постижения, и не го беше грижа дали съществуваха други неща, за които човек да се замисля в живота си.
Днес Джоузеф Найт беше отседнал в хотелския си апартамент в Чикаго. Готвеше се да отиде в кантората, която държеше в прочутия квартал Луп. Идваше тук шест-седем пъти годишно, за да наглежда бизнеса си в Средния запад. Кантората беше наета на името на хартиената корпорация „Мидуест Асошиейтс“, която бе създал като фасада за многобройните си дейности.
Днес той беше в паника. Бизнесът му бе в застой. Студеният вятър, духащ откъм езерото Мичиган, бе остър и негостоприемен. Предстоеше му отегчителен ден, който го ужасяваше. Имаше нужда от нови предизвикателства, които да го стимулират.
И през ум не му мина, че предизвикателството вече го чака в кантората.
Вместо поздрав секретарката му представи някакъв непознат, облечен в копринен костюм, с куфарче в ръка.
— Здравейте, господин Найт — рече мъжът и стана, за да се здрависа, с него. — Казвам се Уорън Драйфъс. Представлявам Карл Рицо.
Найт погледна непознатия в очите. Срещна в тях самоувереност и шлифован израз на безгласно снизхождение.
Това беше лесно обяснимо. Карл Рицо бе важна фигура в гангстерските среди на Чикаго и Северен Илинойс, с многобройни връзки и значителна власт. Найт често бе чувал за него по време на бизнес пътуванията си тук, но пътищата им досега не се бяха срещали.
Но ето че Рицо бе обърнал внимание на съществуването на Найт.
От поведението на пратеника му намирисваше на изнудване. Но Найт вежливо го въведе в кабинета си и му предложи кафе.
— Карл би желал да се срещне с вас — продължи Драйфъс. — Нещата, които чува за вас, му правят добро впечатление. Той обича да се среща с всички, които работят на негова територия. В интерес на приятелството.
Джоузеф Найт се усмихна, преценявайки какво се Крис зад поканата на непознатия. Носеха се слухове, че Рицо не се шегува, че е убил или прогонил от щата няколко души, не приели да сътрудничат. Въпреки че все още не се беше издигнал колкото искаше в йерархията на престъпните среди на Средния запад, той бе човек с огромна амбиция и мощ. Безмилостните действия му бяха спечелили както приятели, така и врагове. На него трябваше да се гледа сериозно.
— Разбира се — отвърна Джоузеф Найт. — Ще ми бъде приятно да се срещна с него по всяко време.
— Какво ще кажете за вечеря още днес? В имението му в Гленкоу. В шест ще ви изпрати кола. Ще бъдете ли тук?
— Непременно. И моля ви, предайте му благодарността и почитанията ми.
Непознатият излезе с безмълвна усмивка на лицето. Изразът на почитание от страна на Джоузеф Найт вече го беше убедил, че Найт няма да създава неприятности на Рицо.