Колкото до самия Найт, той вече бе направил първата стъпка в играта. И беше решил добре да си събира ума.
Карл Рицо живееше в замъка си Гленкоу, който се извисяваше над студените неспокойни води на езерото Мичиган. В алеята отпред имаше два ролс-ройса, едно бентли и открит спортен мерцедес. Цялата къща, от архитектурата в стил Тюдор до сдържаната старинна мебелировка, лъхаше на традиция и пари. Нямаше и следа от парвенющина. Това бе домът на енергичен и безскрупулен човек, който се интересуваше само от това как да забогатее, но полагаше големи усилия да мине за уважаван стълб на обществото.
Найт беше взет от кантората си от двама мъже в лимузина — мълчалив шофьор и още един мъж, много едър и със заплашителен вид. През цялото четирийсети петминутно пътуване на север от града не обелиха нито дума.
Рицо посрещна Найт лично. Беше прехвърлил петдесетте, с посребрена коса и проницателни очи, зад чийто израз на безразлично гостоприемство се криеше хладна бдителност.
— Много ми е приятно, че успяхте да дойдете, господин Найт. Да пийнем по нещо.
Двамата побъбриха на чаша коктейл в дневната. Отвън над езерото свиреше вятърът. Разговорът им засягаше невинни теми като времето и чикагските спортни отбори, дори се насочи към някои по-сериозни неща, когато стана дума за трудните времена и отражението им върху бизнеса.
Найт забеляза в дневната няколко рамкирани фотографии на красива млада жена, очевидно правени от специалисти по портретна фотография. Над камината имаше маслен портрет в цял ръст на същата жена. Беше облечена в рокля, която й придаваше много изискан вид, сякаш произлизаше от висшето общество на Нова Англия. Около елегантната й лебедова шия имаше диамантена огърлица с няколко реда камъни в обков от бяло злато. Жената излъчваше чистокръвна аристократична красота.
Можеше да бъде само съпругата на Рицо, с която той явно се гордееше и държеше да показва на посетителите си. Ала тази вечер я нямаше. Рицо бе предпочел да приеме посетителя си сам.
Найт не попита за нея. Искаше да остави своя домакин да разиграе картите си така, както беше решил.
По време на вечерята Рицо мина на деловите въпроси.
— Харесват ми младите хора като вас. Инициативен сте, имате умни идеи. Ще стигнете далеч. Смятам, че е важно да свържем финансовите си интереси от самото начало. Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. В замяна искам само подходяща компенсация и възможност за участие в бъдещите ви печалби.
— За каква компенсация става дума? — попита Найт.
Рицо замаза подробностите с неясно движение на маникюрираната си ръка. Но Найт разбра за какво става дума. Сделката се свеждаше до финансово разбойничество — ни повече, ни по-малко. Без много да го увърта, поиска петдесетпроцентов дял от всички печалби плюс договорни задължения, които биха го направили пълноправен съдружник във всички начинания на Найт. Допълнителните условия по сделката бяха дори още по-тежки. Целият риск падаше върху Найт. Повечето от печалбата отиваше у Рицо.
Освен това имаше точка за скрита опция, даваща право на Рицо като пълноправен съдружник да получава 50 на сто от всеки бизнес, който Найт би започнал или би могъл да придобие през следващите двайсет години. Това бе най-обременителната сделка, която човек можеше да си представи.
Джоузеф Найт слушаше, без да се издава какво мисли.
— Искате твърде много — отговори накрая, с примес от почтителност и тревога в гласа. — Какво ще получа в замяна?
Рицо се усмихна.
— Пълно финансово сътрудничество от моя страна и безрезервната ми подкрепа. Доста добре се оправям в тоя град — посочи той красивата къща наоколо. — Освен това имам приятели както в политиката, така и в бизнеса. Повярвай ми, Джо, няма да съжаляваш.
Половин час по-късно Найт благодари на домакина си за приятната вечер.
— Позволете ми да помисля над подробностите и тогава да ви потърся отново.
— Не мисли прекалено дълго — каза Рицо. — В този град човек има нужда от приятели.
Заплахата бе неприкрита. Очите на Рицо блеснаха студено, когато пожелаваше на госта си лека нощ.
Найт бе откаран до хотела си от същите двама мъже. Този път дебелият телохранител седна до него на задната седалка.
— Аз съм Салваторе — каза той и раздруса ръката на Найт със здравите си като менгеме пръсти. — Шефът рече да внимаваме да се прибереш по живо, по здраво.
— Благодаря. — Гласът на Найт прозвуча приглушено и сконфузено.