— Да.
Шутър тежко кимна.
— Предполагам, че ви е подсетил за нещо, нали?
— Наистина — съгласи се Морт и после добави с школувана непринуденост: — Кога го написахте?
— Помислих си, че ще попитате това — каза Шутър. Усмихна се със загадъчна лека усмивка, но не добави нищо. Ръцете му си останаха скръстени на гърдите, обхванали тялото му малко под мишниците. Приличаше на човек, който би бил съвсем доволен, ако си остане на същото място завинаги, или поне докато слънцето се скрие зад хоризонта и спре да огрява лицето му.
— Е, разбира се — каза Морт, все още непринудено. — Трябва, нали разбирате. Когато двама души извадят един и същи разказ, това е нещо сериозно.
— Сериозно — съгласи се Шутър с дълбоко замислен тон.
— И единственият начин за уреждане на такива неща е да се открие кой е написал думите пръв. — Той се вгледа в избелелите сини очи на Шутър със своя твърд и безкомпромисен поглед. Някъде наблизо синигер надуто изчурулика в гъсталака и отново настъпи тишина. — Не смятате ли, че е така?
— Предполагам, че да — съгласи се Шутър. — Предполагам, че затова именно съм дошъл от Мисисипи чак дотук.
Морт чу шум от приближаваща кола. И двамата се обърнаха и видяха как на най-близкия хълм се показа джипът на Том Грийнлиф — като вдигаше зад себе си малка вихрушка от окапали листа. Том — ташморски здравеняк над седемдесетте — беше пазач на повечето от къщите на отсамната страна на езерото, по точно на онези, с които не се занимаваше Грег Карстерс. Докато минаваше, Том вдигна ръка за поздрав. Морт помаха в отговор. Шутър измъкна едната си ръка от подмишницата и вдигна пръст към Том в приятелски жест, който по някакъв неясен начин подсказваше за многото години, прекарани на село, за неизброимите пъти, когато е поздравявал минаващи шофьори на камиони, трактори, комбайни и сламопреси точно по този непринуден начин. После, когато джипът на Том се скри от очите им, той върна ръката си на предишното място и отново застана със скръстени ръце. А когато листата с леко шумолене отново легнаха на пътя, търпеливият му, нетрепкащ, почти вечен поглед отново се върна върху лицето на Морт Рейни.
— Та за какво говорехме — попита той почти добродушно.
— Опитвахме се да установим първоизточника — каза Морт. — Това означава, че…
— Знам какво означава това — каза Шутър и удостои Морт с поглед, който беше едновременно спокоен и леко презрителен. — Знам, че нося каубойски дрехи и карам каубойска кола, и произхождам от стара фамилия селяндури, а може би това ме прави също каубой, но не е необходимо да ме правите на глупав каубой.
— Не — съгласи се Морт, — мисля, че не е. Но и да си умен, не значи непременно да си честен. Всъщност мисля, че по-скоро става обратното.
— Мога добре да видя това и по вас, ако не го знаех — каза Шутър сдържано и Морт усети, че се изчервява. Не обичаше да го засичат и това му се случваше рядко, но Шутър току-що го беше направил с лекотата, с която опитен стрелец сваля глинен гълъб.
Надеждите му да хване Шутър в капан пропаднаха. Не съвсем до нулата, но в значителна степен.
Умен и рязък не беше едно и също, но сега той подозираше, че може би Шутър има и двете качества. И все пак нямаше смисъл да прави някакви изводи. Не искаше да бъде с този човек нито минута повече, отколкото се налагаше. По някакъв странен начин беше очаквал с нетърпение това противопоставяне — от момента, в който беше разбрал, че такова противопоставяне е неизбежно — може би само защото това беше разнообразие в ежедневието му, което вече беше станало скучно и неприятно. Сега искаше историята да свърши. Вече не беше сигурен, че Джон Шутър е луд — поне не напълно, — но си помисли, че този човек може да бъде опасен. Беше така дяволски неумолим. Морт реши да опита най-добрия си ход и да свършват — никакво увъртане повече.
— Кога написахте вашия разказ, господин Шутър?
— Може би името ми не е Шутър — каза мъжът, изглеждаше леко удивен. — Може би това е просто псевдоним.
— Разбирам. А как е истинското ви име?
— Не казах, че не е това — казах само „може би“. Във всички случаи то няма нищо общо с нашата работа. — Той говореше ведро, явно повече го интересуваше облакът, който бавно се движеше по високото синьо небе към клонящото към запад слънце.
— Добре — каза Морт, — но това, кога сте написали разказа, има.
— Написах го преди седем години — каза Шутър. Продължаваше да изучава облака — той беше докоснал короната на слънцето и по краищата му се беше образувала златна дантела. — През 1982.
„Хвана се! — помисли си Морт. — Хитро копеле или не, все пак падна право в капана. Взел е разказа от сборника, и толкова. И понеже «Всеки изплюва камъчето» е публикуван през 1983, той си е мислил че всяка дата преди тази ще бъде безопасна. Трябвало е да прочетеш и страницата за авторските права, братче.“