Зачака чувството на триумф, но такова не се появи. Само мъгляво усещане на облекчение, че този луд може да бъде изпратен по живо по здраво без повече разправии. И все пак беше любопитен — проклятието на писателското племе. Например защо точно този разказ — разказ, който беше толкова различен от общия му стил, толкова силно нетипичен? И ако този тип ще го обвинява в плагиатство, защо се е хванал за някакъв невзрачен разказ, когато можеше да скърпи същия вид почти еднакъв ръкопис на бестселър като „Момчето на латернаджията“? Онова щеше да бъде по-сочно — това тук бе почти шега.
„Предполагам, че да препише някой от романите, му се е сторило твърде дълга работа“ — помисли си Морт.
— Защо сте чакали толкова време? — попита той. — Искам да кажа, книгата ми с разкази беше издадена през 1983, ще рече преди шест години. Сега е седмата.
— Защото не знаех — каза Шутър. Той отмести поглед от облака и отново започна да изучава Морт със смущаващ, пълен с леко презрение поглед. — Хората като вас, предполагам, просто смятат, че всеки в Америка, ако не и всеки човек във всяка страна, където се издават книгите им, прочита всичко, което са написали.
— Мисля, че моят случай не е такъв — каза Морт и сега беше негов ред да бъде сдържан.
— Но това не е истина — продължи Шутър със своя забележително ведър и нетърпящ възражение тон, без да обърне внимание на това, което беше казал Морт. — Това въобще не е истина. Не бях виждал никога този разказ до средата на юни. Този юни.
Морт понечи да каже: „Слушай, приятелче. И аз никога не бях виждал жена си в леглото с друг мъж до средата на май!“ — Дали това щеше да извади Шутър от равновесие, ако му го кажеше на висок глас?
Но погледна мъжа в лицето и реши да не го прави. Избелелите очи изгаряха спокойствието му, както маранята изгаря хълмовете в ден, който обещава да бъде истинска пещ. Сега Шутър изглеждаше като протестантски свещеник, който се кани да изсипе голяма порция огън и жупел върху треперещите, приведени глави на паството си, и за пръв път Морт Рейни се почувства наистина и лично уплашен от този мъж. Все пак още беше разсърден. Мисълта, че трябва да приближи края на тази първа среща с „Джон Шутър“, се появи отново: уплашен или не, той по никакъв начин не трябваше да продължава да стои така и да понася как този мъж го обвинява в кражба — особено сега, когато лъжата беше се разкрила чрез самата уста на мъжа.
— Нека отгатна — каза Морт. — Човек като вас все пак подбира какво чете, за да се занимава с тези боклуци, които аз пиша. Вие държите на писатели като Марсел Пруст и Томас Харди, нали? Вечер, след като сте свършили с доенето, обичате да запалите някоя от онези стари селски газени лампи, да я нагласите на кухненската маса — която, разбира се, е покрита с домашна карирана червено-бяла покривка — и да се разтоварите с „Тес“ или „В търсене на изгубеното време“. Може би през уикенда малко се поотпускате, ставате малко игрив и изваждате някой Ърскин Колдуел или Ани Дилард. Някой от приятелите ви ви е казал как аз съм преписал вашата написана с честен труд приказка. Не е ли такава историята, господин Шутър… или както ви е там името?
Гласът му беше придобил остри нотки и той с изненада откри, че е на ръба да се разгневи наистина. Но, разбра, че не е напълно изненадан.
— Не. Аз въобще нямам приятели. — Шутър говореше със сухия тон на човек, който просто отбелязва факт. — Нито приятели, нито семейство, нито жена. Имам малко стопанство на около двайсет мили южно от Пъркинсбърг и наистина имам карирана покривка на кухненската си маса, след като споменахте за това — но в нашия град имаме електрически лампи. Запалвам газени лампи само когато има буря и спре токът.
— За ваш късмет — каза Морт. Шутър не обърна внимание на сарказма.
— Наследих стопанството от баща си и го разширих с малкото пари, които наследих от баба си. Наистина имам млечно стадо — около двайсет млечни крави — и за това сте прав, а вечер пиша разкази. Предполагам, че вие имате някой от онези модерни компютри с екран, но аз го правя на стара пишеща машина.
Той замълча и за момент и двамата чуваха отчетливия шум на листата под лекия вятър излязъл в късния следобед.
— А че вашият разказ е същият като моя, открих съвсем сам. Виждате ли, мислех си да продам фермата. Мислех си, че с още малко пари бих могъл да пиша през деня, когато умът ми е свеж, а не само след мръкване. Агентът по имоти в Пъркинсбърг искаше да се срещна с един човек в Джаксън, който притежава много млечни ферми в Мисисипи. Не обичам да карам наведнъж повече от десет или петнайсет мили — заболява ме глава, особено когато част от тях са градско каране, защото там пускат на свобода всички глупаци — затова взех автобуса. Тъкмо да се кача и си спомних, че не съм си взел нищо за четене. Мразя дълго пътуване с автобус, без да имам нещо за четене.