Морт се хвана, че неволно кима с глава. И той мразеше да пътува — с автобус, влак, самолет или кола — без нещо за четене, нещо по-съществено от ежедневния вестник.
— В Пъркинсбърг няма автогара — автобусите „Грейхаунд“ само спират за около пет минути и отново тръгват на път. Вече бях влязъл в „Грейхаунд“-а и се качвах по стъпалата, когато разбрах, че ръцете ми са празни. Помолих шофьора да ме почака малко, а той каза, че го нямало майстора, че и без това бил закъснял и тръгвал след три минути по джобния си часовник. Ако съм тръгвал с него, нямал нищо против, но ако не съм, като сме се срещнели друг път, съм можел да го целуна по задника.
„Той ГОВОРИ като разказвач — помисли си Морт. — Да пукна, ако не съм прав.“ — Опита се да прогони мисълта си — не му приличаше да мисли по този начин, — но не можа.
— Е, аз влетях в магазина. На спирката в Пъркинсбърг имат една от телените стойки за книги — от тези, които се въртят безкрайно — точно като в универсалния магазин по пътя до вас.
— „При Бауи“?
Шутър кимна.
— Да, точно така. Та хванах първата книга, която се случи подръка. Можеше да се окаже и Библията, защото не можах добре да видя и корицата. Но не беше. Беше вашата книга с разкази. „Всеки изплюва камъчето“. И доколкото знам, това са ваши разкази. Всички освен един.
„Спри го веднага. Той увеличава налягането на парата, веднага пробий котела му.“
Но с изненада откри, че не иска. Може би Шутър беше писател. Все пак отговаряше на двете главни изисквания: разказваше приказка, която искаш да чуеш до края, дори и да имаш ясна представа какъв е краят, и беше убеден в глупостите, които изграчваше.
Вместо да каже това, което трябваше — че дори и ако при някакъв див полет на въображението се приеме, че Шутър казваше истината, той — Морт, го е изпреварил с този нещастен разказ с две години, той каза:
— И така, вие прочетохте „Сезон за сеитба“ в автобуса на „Грейхаунд“, докато бяхте на път за Джаксън през миналия юни, за да продадете млечната си ферма.
— Не. Така се случи, че го прочетох на връщане. Продадох фермата и се качих отново на „Грейхаунд“-а с чек за шейсет хиляди долара в джоба. По пътя дотам бях прочел първите пет-шест разказа. Не смятам, че са потресаващи, но с тях може да се убие времето.
— Благодаря.
Шутър го разгледа за кратко.
— Това не беше комплимент.
— Откъде да знам.
Шутър помисли за момент, после сви рамене.
— Както и да е, прочетох още два на връщане… и после този. Моя разказ.
Той погледна към облака, който сега представляваше въздушна маса от блещукащо злато, и после пак към Морт. Лицето му беше безстрастно както винаги, но Морт изведнъж разбра, че прави голяма грешка, като смята, че този човек притежава дори и най-малкото спокойствие на духа. Това, заради което се беше объркал, беше стоманената мантия на самообладание, която беше си сложил Шутър, за да не убие Мортън Рейни с голи ръце. Лицето му беше безстрастно, но в очите му блестеше най-дълбоката, най-дивата ярост, която Морт беше виждал някога. Той разбираше, че глупаво беше извървял пътя от езерото до това, което можеше да се окаже собствената му смърт в ръцете на този тип. Този човек беше достатъчно луд — и достатъчно силен — за да извърши убийство.
— Изненадан съм, че никой досега не е повдигал пред вас въпроса за този разказ той не прилича на останалите — ни най-малко. — Гласът на Шутър беше все още равен, но сега Морт разпозна в него гласа на човек, който едва се сдържа да не замахне, размаже, може би удуши; гласа на човек, който знае, че целият подтик, който ще му е необходим, за да пресече линията между приказките и убийството, е да чуе как собственият му глас започва да се извива нагоре по спиралата към гнева от измамата; гласа на човек, който знае колко фатално лесно ще се превърне в линчуваща тълпа от един човек.
Морт внезапно се почувства като човек в тъмна стая, опасана с тънки като конец проводници, всеки от които води към пакет със силен експлозив. Не беше за вярване, че само допреди няколко мига се беше чувствал господар на ситуацията. Проблемите му — Ейми, неспособността му да пише — сега изглеждаха като маловажни фигури в маловажен пейзаж. В известен смисъл те въобще бяха престанали да бъдат проблеми. Сега той имаше само един проблем — да остане жив достатъчно дълго, за да може да се върне в къщата си, достатъчно дълго, та поне да види залеза на слънцето.