Отвори уста, после пак я затвори. Не смееше да каже нищо — не и сега. Стаята беше пълна с проводници.
— Много съм изненадан — повтори Шутър със същия тежък и равен глас, който сега звучеше като грозна пародия на спокойствие. Морт се чу да казва:
— Жена ми. Тя не го хареса. Тя каза, че не прилича на нищо, което съм писал преди.
— Как го взехте? — попита Шутър бавно и свирепо. — Това е, всъщност, което искам да знам. Как по дяволите тъп драскач като вас, червив с пари, се е хванал с някакво скапано градче в Мисисипи и е откраднал проклетия ми разказ? Бих искал също да знам защо точно него, освен ако не сте откраднали и останалите, но засега ще ме задоволи и начинът как е станало това.
Чудовищната несправедливост на казаното върна неудовлетворената жажда на собствения му гняв. За миг той забрави, че тук, на Езерната алея, беше сам с изключение на този луд от Мисисипи.
— Откажете се — каза той рязко.
— Да се откажа! — попита Шутър и погледна Морт с някакво непохватно удивление. — Да се откажа! Какво, по дяволите, имате предвид с това, да се откажа!
— Казахте, че сте написали разказа си през 1982 — почна Морт. — Аз мисля, че съм написал моя в края на 1979. Не мога да си спомня точната дата, но знам, че беше издаден за пръв път през юни 1980. В списание. Бия ви с две години, господин Шутър, или както ви е там името. Ако някой тук може да се заяжда за плагиатство, то това съм аз.
Морт не видя точно движението на мъжа. В един момент те стояха до колата на Шутър и се гледаха; в следващия момент той се оказа притиснат до вратата на шофьора, а ръцете на Шутър бяха обхванали раменете му и лицето на Шутър бе притиснато до неговото — чело до чело. Между тези две положения имаше само мъгляво усещане как първо го хващат и после го завъртат.
— Лъжете — каза Шутър и в дъха му имаше сух аромат на канела.
— Лъжа друг път — каза Морт и се опита да се освободи от притискащото тегло на мъжа.
Шутър беше силен — почти сигурно по-силен от Морт Рейни, но Морт беше по-млад, по-тежък и имаше опора — синьото комби. Той успя да отблъсне Шутър и да разкъса хватката му. Шутър се олюля и отстъпи на две-три крачки.
„Сега ще се нахвърли пак“ — помисли си Морт. Въпреки че не се беше бил от едно спречкване в единайсети клас в училищния двор, той беше поразен от откритието, че съзнанието му е ясно и спокойно. „Ще се бием заради някакъв тъп скапан разказ. Е, добре — така и така днес нямаше какво друго да правя.“
Но това не стана. Шутър вдигна ръце, погледна ги, видя, че са свити в юмруци… и с усилие ги разтвори. Морт видя усилието, необходимо на мъжа, за да си сложи мантията на самообладание отново, и почувства някакво страхопочитание. Шутър поднесе длан към устата си и избърса устните си с нея — много бавно и много обмислено.
— Докажете го — каза той.
— Добре. Елате с мене вкъщи. Ще ви покажа надписа на страницата за авторските права в книгата.
— Не — каза Шутър. — Не ме интересува книгата, не давам пукната пара за книгата. Покажете ми разказа. Покажете ми списанието с разказа в него, така че да мога да го прочета сам.
— Списанието го нямам тук.
Искаше да каже и още нещо, но Шутър обърна лице към небето и издаде кратък лаещ смях. Звукът беше сух като цепене на подпалки с брадва.
— О, да — каза той. Яростта все още блестеше и танцуваше в очите му, но той като че ли отново се владееше. — Обзалагам се, че го нямате.
— Слушайте — каза Морт. — Естествено, това е просто място, където жена ми и аз идваме през лятото. Тук държа екземпляри от книгите си и някои чужди издания, но аз съм публикувал и в много списания — статии и есета, а също и разкази. Тези списания се намират в постоянното ни жилище, в Дери.
— Тогава защо не сте там? — попита Шутър. В очите му Морт прочете едновременно недоверие и нагло удовлетворение — беше ясно, че Шутър е очаквал той да се опита да се измъкне и в представите му Морт правеше точно това. Или се опитваше.
— Тук съм, защото… — Той спря. — Откъде вие разбрахте, че съм тук?
— Просто погледнах отзад в книгата, която купих — каза Шутър и Морт почти се плесна по челото от безсилие и внезапно прозрение. Разбира се и в двете издания на „Всеки изплюва камъчето“, с твърди и меки корици, на задната корица имаше негова снимка. Ейми сама я беше направила — отлична снимка. Той беше на преден план, зад него беше къщата, а на заден план беше Ташморското езеро. Надписът просто гласеше: „Мортън Рейни в дома си в западен Мейн“. Така че Шутър беше дошъл в западен Мейн и вероятно не му е било нужно да влиза в много барове и дрогерии в малките градове, преди да открие някого, който да му каже: