— Морт Рейни? Да, по дяволите! Има къща в Ташмор. Даже ми е личен приятел!
Е, това поне даваше отговор на единия въпрос.
— Тук съм, защото жена ми и аз се разведохме — каза той. — Това току-що завърши. Тя остана в Дери. Всяка друга година по това време къщата тук би била празна.
— Аха — каза Шутър. Тонът му отново разгневи Морт. „Ти лъжеш — казваше тонът му, — но в случая това няма голямо значение. Защото аз знаех, че ще лъжеш. Все пак да лъжеш е това, което правиш най-много, нали?“ — Е, аз щях да ви намеря — тук или другаде.
Той погледна Морт с поглед, твърд като кремък.
— Щях да ви намеря, дори и да се бяхте преместили в Бразилия.
— Вярвам ви — каза Морт. — Въпреки това вие грешите. Или ме мамите. Ще, ви окажа благоволението да повярвам, че това е само грешка, защото вие изглеждате достатъчно искрен…
О, Господи, де да не беше така.
— …но аз публикувах този разказ две години по-рано, отколкото вие казвате, че сте го написали.
Отново видя лудия пламък в очите на Шутър — после той изчезна. Не загасен, но обуздан — по начина, по който човек поставя нашийник на зло куче.
— Казвате, че списанието е в другата ви къща?
— Да.
— А в списанието е вашият разказ.
— Да.
— И датата на списанието е юни 1980.
— Да.
Отначало нямаше търпение да свършат този сложен преговор (преди всеки въпрос имаше дълга пауза за обмисляне), но после почувства малка надежда: мъжът като че ли се опитваше да се убеди сам в истината, която му казваше Морт… истина, помисли си Морт, която част от „Джон Шутър“ трябва да е знаела отначало, защото почти точното сходство между двата разказа не беше съвпадение. Той все още твърдо вярваше в това, но беше стигнал до идеята, че Шутър може и да не си спомня със съзнателната си памет, че е извършил плагиатство. Защото този човек очевидно беше луд.
Вече не се страхуваше толкова, колкото отначало, когато беше видял омразата и яростта в очите на Шутър — като отражение от пожар в хамбар, пожар, който не може да се спре. Когато изблъска мъжа, онзи отстъпи и Морт помисли, че ако се стигне до бой, може би ще се справи… или дори ще повали противника си на земята.
И все пак, по-добре беше да не се, стига дотам. По някакъв странен, неосъзнат начин той беше започнал да изпитва малко съжаление към Шутър.
Който междувременно неотклонно следваше курса си.
— Тази друга къща — в която сега е жена ви — тя също ли е в щата Мейн?
— Да.
— Тя там ли е?
— Да.
Този път имаше много по-дълга пауза. Шутър някак зловещо напомняше на Морт за компютър, който обработва голям обем информация. Най-после каза:
— Давам ви три дни.
— Много благородно от ваша страна — каза Морт.
Дългата горна устна на Шутър, се дръпна и оголи зъби, които бяха толкова равни, че не можеха да бъдат нищо друго освен протези, поръчани по пощата.
— Не се шегувай с мен, синко — каза той. — Правя всичко, каквото мога, за да сдържа гнева си, и засега успявам, но…
— Вие! — му извика Морт. — А питате ли ме мене? Това е невероятно! Идвате отникъде и отправяте кажи-речи най-сериозното обвинение, което човек може да отправи към писател, и когато ви казвам, че имам доказателство, че вие или грешите, или лъжете през проклетите си зъби, вие започвате да ми се хвалите, че сдържате гнева си! Невероятно!
Клепачите на Шутър се притвориха и той погледна лукаво изпод тях.
— Доказателство? — каза той. — Не виждам никакво доказателство. Чувам, че говорите, но говоренето не е доказателство.
— Казах ви! — изкрещя Морт. Почувства се безпомощен — като човек, който се опитва да сложи паяжина в кутия. — Обясних ви всичко това!
Шутър погледна към Морт за един дълъг момент, после се обърна и бръкна в колата си през отворения прозорец.
— Какво правите? — попита Морт със строг глас. Сега вече той почувства в тялото си прилив на адреналин, който го подготвяше за бой или полет… вероятно последното, ако Шутър бъркаше за големия пистолет, който Морт изведнъж видя във въображението си.
— Просто си взимам цигарите — каза Шутър. — Не се подмокряйте.
Извади ръката си от колата. Държеше червен пакет „Пал Мал“. Беше ги взел от арматурното табло.