Самата истина, помисли си той, но междувременно всичко ще е отминало — благословено отминало. Единственото нещо, което той със сигурност можеше да каже за кратковременните решения, беше, че те са по-добри от нищо. Реши да се обади вкъщи (умът му упорито наричаше къщата в Дери дом и той подозираше, че това е обстоятелство, което няма да се промени скоро), да помоли Ейми да извади броя на „Списание за мистерии на Елъри Куин“, в който беше „Сезон за сеитба“, и да го изпрати с бърза поща. После да се отпусне на канапето за час-два. Да стане горе-долу в седем часа, да отиде в кабинета си освежен и да попише още малко глупости.
„И всичко, което напишеш, ще са глупости, ако си с това предубеждение“ — го упрекна вътрешният глас.
— Разкарай се! — Морт го каза на глас — едно от малкото предимства да живееш сам — поне можеш да говориш със себе си на висок глас, без никой да се чуди дали не си полудял или нещо подобно.
Вдигна телефона и набра номера в Дери. Чу обичайните щракания на междуградската връзка и после най-досадния от всички телефонни звуци: сигнала „ту-ту-ту“ — заето. Ейми говореше с някого, а когато се заемеше с това, разговорът можеше да трае с часове. Дори с дни.
— О, по дяволите! — извика Морт и трясна слушалката обратно върху вилката — с такава сила, че звънецът леко дрънна.
И така — сега какво, човече?
Предполагаше, че може да се обади на Изабел Фортин, съседката на отсрещната страна на улицата, но това изведнъж му се видя много трудно, пък и твърде мъчително. Изабел беше вече толкова подробно запозната с раздялата им с Ейми, че само оставаше да започне да снима домашни филми. Освен това минаваше вече пет часът — списанието не можеше да се придвижи по пощенския канал между Дери и Ташмор преди утре сутринта, независимо в колко часа тази вечер щяха да го пуснат. Щеше да се опита да се обади на Ейми по-късно и ако телефонът в къщата пак бъдеше зает (може би Ейми още щеше да води същия разговор), чак тогава щеше да звънне на Изабел, за да предаде съобщението. В момента песента на сирените, с която го зовеше канапето в дневната беше твърде силна й не можеше да й устои.
Морт издърпа контакта на телефона — който и да се беше опитвал да му се обади, докато той слизаше по алеята, трябваше да бъде така добър да почака още малко — благодаря — и влезе в дневната.
Подпря възглавниците в обичайното им положение — една под главата и една под врата — и погледна към езерото, където слънцето залязваше в края на дълга, красива златна пътека.
„Никога не съм се чувствал така самотен и така ужасно зле“ — помисли си той малко учудено. После клепачите му бавно се затвориха върху леко зачервените очи и Морт Рейни, на когото все още предстоеше да открие какво означава истински ужас, заспа.
12
Сънува, че е в класна стая.
Беше позната класна стая, въпреки че не можеше да каже защо. Беше в класната стая с Джон Шутър. Шутър държеше пазарска чанта, преметната през едната си ръка. Извади от чантата един портокал и го подхвърли няколко пъти. Гледаше към Морт, но не точно в Морт — погледът му беше фиксиран върху нещо зад рамото му. Морт се обърна и видя въгленочерна стена, черна дъска и врата с горно прозорче на фигури. След миг успя да разчете отзад напред написаното върху стъклото на фигури. Там беше написано:
ДОБРЕ ДОШЛИ В УЧИЛИЩЕТО
НА СИЛНИТЕ УДАРИ
По-лесно беше да прочете написаното на черната дъска. То гласеше:
Изведнъж нещо изфуча над рамото на Морт и за малко не улучи главата му. Портокалът. Понеже Морт се отдръпна, портокалът удари черната дъска, разпука се със звук на гнило и се размаза — кървав — върху надписа.
Той се обърна към Шутър.
— „Стига де!“ — извика той с треперещ, възмутен глас.
Шутър отново бръкна в чантата си.
— Какво има? — попита Шутър със спокойния си, строг глас. Не познавате ли кървавите портокали, когато ги видите? Какъв писател сте?
И хвърли още един. Той се размаза — пурпурночервен — върху името на Морт и бавно се застича по дъската.
— Стига! — изкрещя Морт, но Шутър бавно, неумолимо бръкна в чантата още веднъж. Дългите му пръсти, целите в белези, потънаха в кората — на портокала, който извади — по кората на портокала на розови капки потече кръв.
— Стига! Стига! Моля! Стига! Ще призная, ще призная всичко, всичко, само спрете! Всичко, само спрете! Само…
13
„… спрете, само спрете…“ Той падаше.
Хвана се за ръба на канапето точно навреме, за да се спаси от кратко и може би болезнено падане върху пода на дневната. Претърколи се към гърба на канапето и просто остана да лежи така за момент, стиснал здраво възглавниците. Трепереше, мъчеше се да хване изплъзващия се край на съня.