Но понякога прозорците се чупят. Мисля, че този разказ най-вече се интересува от това — какво се случва с удивения наблюдател, когато прозорецът между реалното и нереалното се счупи и стъклата се пръснат?
1
— Вие сте откраднали разказа ми — каза мъжът на прага. — Вие сте откраднали разказа ми и нещо трябва да се направи. Правото си е право, справедливото си е справедливо и нещо трябва да се направи.
Мортън Рейни, който току-що се беше събудил от дрямката си и все още беше на половината път към реалния свят, нямаше ни най-малка представа какво да каже. Това никога не се беше случвало в работата му — болен или здрав, напълно буден или наполовина заспал; той беше писател и едва ли някога се беше затруднил, когато трябваше да сложи в устата на някой свой герой хаплив отговор. Рейни отвори уста, не намери никакъв хаплив отговор в нея (всъщност не намери и недодялан), и я затвори пак.
Помисли си: „Този човек не изглежда съвсем истински. Прилича на герой от роман на Уилям Фокнър.“
Това не помагаше за разрешаване на ситуацията, но безспорно беше истина. Човекът, който позвъни на външната врата на Рейни в това затънтено място в западен Мейн, изглеждаше на около четиридесет и пет години. Беше много слаб. Лицето му беше спокойно, почти ведро, но прорязано от дълбоки бръчки. Те минаваха хоризонтално през високото му чело на равни вълни, пресичаха вертикално надолу лицето му — от тънките устни до линията на челюстта, тръгваха радиално на малки снопчета от краищата на очите му. Очите му бяха оцветени в ярко, неизбледняло синьо. Рейни не можеше да каже какъв цвят е косата му — човекът носеше широка черна шапка с кръгла периферия, нахлупена здраво на главата му. Долната страна на периферията докосваше върховете на ушите му. Приличаше на шапка, каквито са носили квакерите. Нямаше бакенбарди и всичко, което знаеше Мортън Рейни, беше, че под тази филцова шапка с кръгла периферия човекът спокойно можеше и да е плешив като Юл Бринър.
Носеше синя работна риза. Тя беше закопчана грижливо догоре, чак до увисналата, зачервена от бръснача плът на врата му, въпреки че не носеше вратовръзка. Долната част на ризата се губеше в колана на сини джинси, които изглеждаха малко прекалено големи за човека, който ги носеше. Те свършваха с подгънати маншети, които лягаха плътно върху чифт избелели жълти работни обувки, вероятно направени за ходене в разорана бразда на метър зад задника на мулето.
— Е? — попита той, докато Рейни продължаваше да мълчи.
— Не ви познавам — каза най-после Рейни. Това бяха първите му думи, откакто беше станал от канапето, за да отвори вратата, и звучаха безкрайно глупаво дори в собствените му уши.
— Знам това — каза човекът. — Това няма значение. Аз ви познавам, господин Рейни. Това е важното. — И после потрети: — Вие сте откраднали разказа ми.
Той протегна ръка и Рейни видя, че държи нещо в нея. Пачка листа. Но не просто някаква си стара хартия — това беше ръкопис. След като си бил в занаята известно време, помисли си той, винаги познаваш как изглежда един ръкопис. Особено един нежелан ръкопис.
И със закъснение си помисли: „Имаш късмет, че това не е пистолет, Морт, момчето ми. Щеше да си отишъл в ада, преди да си разбрал, че си умрял.“
И с още по-голямо закъснение разбра, че вероятно си има работа с един от Лудите. Отдавна трябваше да го очаква, разбира се — въпреки че последните му три книги бяха бестселъри, днес беше първата визита на член на това прословуто племе. Той усети смесица от страх и огорчение и мислите му се завъртяха около един-единствен момент — как да се отърве от този тип колкото може по-бързо и с по-малко неприятности.
— Аз не чета ръкописи — започна той.
— Вече сте чели този — каза гладко мъжът с отруденото лице на жетвар. — Вие сте го откраднал. — Каза го, като че ли отбелязваше обикновен факт, като човек, който отбелязва, че е бил слънчев и приятен есенен ден.
Всички мисли на Морт този следобед като че ли закъсняваха и той осъзна колко е самотен тук. Беше дошъл в къщата в Ташмор Глен в началото на октомври, след два тягостни месеца в Ню Йорк — разводът му беше приключил едва миналата седмица.
Къщата беше голяма, но беше за лятна почивка, а и Ташмор Глен беше летен град. Имаше поне двайсет вили само на тази алея, която минаваше покрай северния залив на Ташморското езеро, и през юли или август щеше да има хора във всички или почти всички… но сега не беше юли или август. Беше краят на октомври. Звукът от изстрел, осъзна той, би отшумял, без да бъде чут. Дори и някой да чуеше, просто би помислил, че стрелят по пъдпъдък или фазан — беше разгарът на сезона.