Нещо за класна стая, кървави портокали и силни удари. Дори това изчезваше, а останалото вече беше изчезнало. Каквото и да беше, то беше истинско. Прекалено истинско.
Най-сетне отвори очи, но не можеше да види почти нищо — беше спал до късно след залез. Беше ужасно вдървен, особено в основата на врата, и подозираше, че беше спал поне четири часа, може би пет. Опипом внимателно стигна до ключа на лампата, без да бутне осмоъгълната масичка за кафе, покрита със стъкло (беше убеден, че тя е почти разумна и може да променя леко положението си, когато се стъмни, за да го удря по глезените), и после влезе в предния хол, за да се опита отново да се обади на Ейми. Погледна часовника си. Десет и четвърт. Беше спал повече от пет часа… и това не му беше за първи път. Но такива случаи после не му се отразяваха в мятане и въртене по цяла нощ. Ако съдеше по досегашния си опит, щеше да заспи веднага, щом главата му допре възглавницата в спалнята.
Вдигна телефона, за момент остана озадачен от мъртвата тишина в ухото си, после си спомни, че беше извадил отровния зъб на това проклето животно. Прекара жицата през пръстите си, докато стигне до щепсела, обърна се, за да го включи… и спря. От мястото, на което беше, можеше да погледне през прозорчето вляво от вратата. През него се виждаше под ъгъл задната веранда, където вчера тайнственият и неприятен господин Шутър беше оставил ръкописа си, затиснат с камък. Виждаше се сандъкът за боклук и върху него имаше нещо — всъщност две неща. Едно бяло нещо и едно тъмно нещо. Тъмното нещо изглеждаше отвратително — в продължение на една ужасяваща секунда Морт помисли, че там се е свил гигантски паяк.
Пусна телефонния шнур и бързо включи лампата на верандата. После измина дълго време — не знаеше точно колко дълго и не искаше да знае, — през което просто не беше способен да направи друго движение.
Бялото нещо беше лист хартия — съвършено обикновен лист машинописна хартия 21 на 30 сантиметра. Въпреки че сандъкът за боклук беше поне на пет метра от мястото, където стоеше, няколкото думи на листа бяха написани с големи букви и той можеше лесно да ги прочете. Помисли си, че Шутър трябва да е използвал молив с изключително мек графит или парче въглен за рисуване. „ПОМНИ. ИМАШ 3 ДНИ. — гласеше съобщението. — АЗ НЕ СЕ ШЕГУВАМ.“
Черното нещо беше Бъмп. Шутър явно беше извил врата на котарака, след което го беше приковал към капака на сандъка за боклук с отвертка от собственото сандъче с инструменти на Морт.
14
Не успя да разбере как излезе от парализата, която го беше обхванала. В един момент той стоеше замръзнал в хола до масичката на телефона, гледаше към добрия стар, Бъмп, от чийто гръден кош сякаш беше пораснала дръжка на отвертка — там, където имаше бяло петно рошава козина, която Ейми обичаше да нарича „лигавник“. В следващия миг стоеше по средата на верандата, а студеният нощен въздух го щипеше през тънката риза. Опитваше се да гледа едновременно на всички страни.
Успя да се овладее. Шутър си беше отишъл, разбира се. Затова беше оставил бележката. А и Шутър не приличаше на този тип луди, които биха се наслаждавали на очевидния страх и ужас, обхванал Морт. Беше луд, наистина, но от съвсем друг сорт. Просто беше използвал Бъмп, използвал го беше за действие срещу Морт точно така, както фермер би използвал лост, за да изкара тежък камък от нивата. В това нямаше нищо лично — беше просто работа, която трябваше да се свърши.
После си помисли как изглеждаха очите на Шутър този следобед и силно потрепери. Не, беше лично, и още как. Беше лично във всяко отношение.
— Той вярва, че съм го направил — прошепна Морт към студената нощ в западен Мейн, а думите излизаха на накъсани порции, отхапани от тракащите му зъби. — Това лудо копеле наистина вярва, че съм го направил.
Доближи се до сандъка за боклук и стомахът му се преобърна като куче акробат. По челото му изби студена пот. Не беше сигурен дали трябва да свърши това, което трябваше да се свърши. Главата на Бъмп беше увиснала силно наляво, което му придаваше комичен питащ вид. Зъбите му — малки, равни и остри като игли, бяха оголени. Около острието на отвертката, на мястото, където тя беше влязла в
(лигавника)
гръдния му кош, имаше кръв, но немного. Бъмп беше дружелюбна котка — Шутър се беше доближил до него и Бъмп не бе избягал. И Шутър е направил точно това, помисли си Морт и обърса нездравата пот от челото си. Вдигнал е котката, строшил е врата й между пръстите си като клечка за зъби и после я е приковал към полегатия капак на сандъка за боклук — всичко това, докато той беше спал — ако не със съня на праведник, то със съня на беглец.