Морт смачка листа хартия, пъхна го в задния си джоб, после постави ръка върху гърдите на Бъмп. Тялото, което още не беше се вдървило и дори не беше съвсем изстинало, помръдна под ръката му. Стомахът му се преобърна отново, но той успя да се хване с другата ръка за жълтата пластмасова дръжка на отвертката и да я издърпа.
Хвърли отвертката на верандата и вдигна бедния Бъмп в дясната си ръка като парцал. Стомахът му беше в състояние на свободно падане — просто се преобръщаше и преобръщаше. Морт вдигна единия от двата капака на сандъка за боклук и го закрепи с подпората, която предпазваше тежкия капак да не се стовари върху ръцете или главата на този, който изхвърляше боклука. В сандъка имаше три кофи. Морт повдигна капака на средната и внимателно сложи в нея тялото на Бъмп. То се свлече върху някаква маслиненозелена найлонова торба и я покри като кожена наметка.
Обзе го внезапна ярост към Шутър. Ако в този миг Шутър се появеше на алеята, Морт щеше да се нахвърли върху него, без да се замисли — да го повали на земята и ако може, да го удуши.
„Спокойно — това наистина е заразително.“
Може би беше. Но май не го интересуваше. Шутър не само беше убил единствения му другар в тази самотна октомврийска къща край езерото — беше го направил, докато Морт спеше, и то по такъв начин, че добрият стар Бъмп беше станал отвратителен — просто да ти се доповръща.
И най-тежкото — беше принуден да сложи любимата си котка в кофата за отпадъци като непотребен боклук.
„Утре ще го погреба. На полянката вляво от къщата. С изглед към езерото.“
Да, но тази нощ Бъмп щеше да лежи в унизително положение върху найлоновата торба в сандъка за отпадъци, защото някакъв човек — някакво лудо копеле — се беше оказал тук и на този човек му се беше зловидял разказ, за който Морт Рейни не беше и помислял поне през последните пет години. Човекът беше луд и заради това Морт се боеше да погребе Бъмп тази нощ, защото — с бележка или без бележка, Шутър можеше да е наблизо.
„Искам да го убия. И ако това лудо копеле още нахалства, може би просто ще се опитам да го направя.“
Той влезе вътре, тръшна вратата и я заключи. После нарочно се разходи из цялата къща, за да заключи всички врати и прозорци. Когато го направи, се върна до прозореца, който гледаше към верандата, и замислено се взря навън, в тъмнината. Виждаше отвертката, която лежеше върху дъските, и тъмната кръгла дупка, която беше направило острието, когато Шутър го беше забил в десния капак на сандъка за боклук.
Внезапно си спомни, че се беше канил пак да се обади на Ейми.
Пъхна щепсела в контакта. Бързо набра номера — пръстите му бързо натискаха старите, познати бутони, които бяха сякаш част от дома му — и се зачуди дали трябва да каже на Ейми за Бъмп.
След предварителните щраквания настана неестествено дълга пауза. Тъкмо щеше да затвори, когато се чу едно последно щракване — толкова високо, че беше почти удар, — последвано от глас на автомат, който му каза, че номерът, който е набрал, не работи.
— Чудесно — промълви той. — Какво си направила, Ейми, по дяволите? Използвала си го до счупване?
Натисна бутона за изключване. Помисли си, че все пак ще трябва да се обади на Изабел Фортин, и докато напрягаше паметта си за номера й, телефонът иззвъня в ръката му.
До този миг не беше осъзнал колко беше блокирал. Нададе лек, дрезгав вик и отстъпи назад, изпусна телефонната слушалка на пода и после почти се препъна в проклетата пейка, която Ейми беше купила и поставила до масичката с телефона — пейка, която абсолютно никой никога не беше използвал, включително и самата Ейми.
Протегна ръка и се хвана за библиотеката, за да не падне. После грабна телефона и каза:
— Ало? Ти ли си, Шутър? — Защото в този момент, когато изглеждаше, че целият свят бавно, но сигурно, се обръщаше с главата надолу, той не можеше да си представи кой друг може да бъде.
— Морт? — Беше Ейми и почти крещеше. Той добре познаваше този тон от последните две или три години от брака им. Беше или безпокойство, или бяс — по-вероятно второто. — Морт, ти ли си? Ти ли си, за Бога? Морт? М…
— Да, аз съм — каза той. Внезапно се почувства изтощен.
— Къде си, по дяволите? Опитвам да ти се обадя от три часа!
— Спях — каза той.
— Извадил си щепсела. — Тя говореше с изморен, но обвиняващ тон на човек, на когото всичко му е ясно. — Е, този път си избрал страхотно време, за да го направиш, браво.
— Опитвах се да ти се обадя около пет…