— Което означава какво? — попита Брадли с лека досада.
— Стара шега, лейтенанте — каза Ейми. — Сноупсови са герои на някои романи на Уилям Фокнър. Те стартират в бизнеса като подпалват плевници.
— А-ха — безизразно каза Брадли. Уикършам каза:
— Няма определен тип хора, които да палят къщи, господин Рейни. Те са от всички форми и размери. Повярвайте ми.
— Е…
— Дайте ми още малко данни за колата, ако можете — каза Брадли и вдигна молива над бележника си. — Искам да уведомя щатската полиция за този човек.
Морт внезапно реши, че ще излъже още малко. Всъщност само още мъничко.
— Ами, беше седан. Поне за това съм сигурен.
— А-ха. Форд седан. Година?
— Някъде от седемдесетте, предполагам — каза Морт. Беше съвсем сигурен, че комбито на Джон Шутър всъщност е било произведено по времето, когато един човек на име Осуалд беше избрал Линдън Джонсън за президент на Съединените щати. Направи пауза, после добави: — Номерът беше светъл цвят. Може да е бил бежов. Не бих се заклел в това, но май беше.
— А-ха. А самият мъж?
— Среден ръст. Руса коса. Очила. Кръгли, телени — от този вид, каквито носеше Джон Ленън. Това наистина е всичко, което си спо…
— Не каза ли, че е носил шапка? — попита изведнъж Ейми.
Морт почувства, как зъбите му се затварят с щракване.
— Да — каза той с мил глас. — Правилно, бях забравил. Тъмносива или черна. По-скоро кепе. С козирка, нали знаете.
— Добре. — Брадли захлопна тефтерчето си. — За начало е добре.
— Може ли да е било обикновен случай на вандализъм, палеж за удоволствие? — попита Морт. — В романите всичко е мотивирано, но опитът ми показва, че в обикновения живот нещата понякога просто се случват.
— Може и да е било — съгласи се Уикършам, — но не пречи да проверим очевидните връзки. — Той тържествено смигна на Морт и каза: — Понякога животът наподобява изкуството, нали знаете.
— Имате ли нужда от още нещо? — попита ги Тед и сложи ръка на раменете на Ейми.
Уикършам и Брадли се спогледаха, после Брадли поклати глава.
— Мисля, че не, поне засега.
— Питам просто защото Ейми и Морт трябва да отделят малко време за застрахователния агент — каза Тед. — А вероятно и за следователя от главната компания.
Морт все повече и повече се дразнеше от южняшкия му акцент. Подозираше, че Тед е роден в някои от южните щати, може би малко по на север от местата на Фокнър, но все пак това съвпадение не беше задължително.
Служебните лица стиснаха ръка на Ейми и Морт, изразиха съчувствието си, казаха им да се обадят, ако имало нещо, и си тръгнаха, като оставиха тримата да направят още една обиколка около пожарището.
— Съжалявам за всичко това, Ейми — каза внезапно Морт. Тя вървеше между двамата и очевидно се слиса от нещо в гласа му. Просто искреност, може би. — За всичко. Наистина съжалявам.
— Аз също — каза тя тихо и докосна ръката му.
— Е, с Теди стават трима — каза Тед с тържествена сърдечност. Тя се обърна отново към него и в този миг Морт изпита желание да го стисне за гърлото и да го души, докато очите му се изцъклят и изскочат от орбитите.
Вървяха от западната страна на къщата към улицата. Точно тук преди беше имало чупка, на мястото, където кабинетът му се срещаше с къщата — близо до цветната градина на Ейми. Сега всички цветя бяха мъртви и Морт си помисли, че може би така е по-добре. Огънят не беше изгорил тревата, тя беше останала и опасваше къщата в зелена четириметрова ивица. Ако цветята бяха цъфнали, огънят щеше да е изсушил и тях, и щеше да е просто много жалко. Щеше да бъде…
Морт изведнъж спря. Спомни си разказите. Разказа. Може да го наречеш „Сезон за сеитба“ или пък „Таен прозорец, тайна градина“, но и двата бяха едно и също нещо, ако оставиш настрана украшенията и погледнеш под тях. Погледна нагоре. Нямаше нищо за гледане освен синьо небе, поне сега, но преди пожара от миналата нощ точно там, където гледаше, имаше прозорец. Прозорецът в стаичката до пералнята. Стаичката, която беше кабинет на Ейми. Тук тя сядаше да пише чекове, да води записки в дневника си, да води телефонните си разговори… стаята, където, както подозираше той, Ейми преди няколко години беше започнала да пише роман. И когато този роман умря, тя го погреба достойно тук, в едно чекмедже на бюрото. Бюрото беше до прозореца. Ейми обичаше да идва в кабинета си сутрин. Можеше да започне с прането в съседната стая и после да оправя документите, докато чака звънеца да й съобщи, че е време да изпразни пералнята и да зареди сушилнята. Кабинетът й беше закътан, а и тя обичаше тишината, поне така казваше. Тишината и ясната, чиста утринна светлина. Обичаше от време на време да гледа през прозореца — към цветята си, които растяха в острата чупка, образувана от къщата и издадената част на неговия кабинет. Той просто я чу как казва: „Това е най-хубавата стая в къщата, поне за мен, защото едва ли някой друг освен мен стъпва някога там. Там има таен прозорец и той гледа към тайна градина.“