22
Морт подкара обратно към Ташморското езеро. Караше с ръце, залепнали за кормилото, с изпънат гръб и очи, втренчени в пътя. Беше пуснал радиото силно и яростно се съсредоточаваше върху музиката всеки път, когато усещаше издайнически признаци на мозъчна активност зад центъра на челото си. Преди да беше изминал четирийсет мили, почувства силно напрежение в пикочния си мехур. Реши, че това е добре дошло, и дори и не помисли да спира в крайпътна тоалетна. Нуждата да се облекчи беше още една отлична възможност за отвличане на вниманието.
Стигна до къщата към четири и половина и паркира буика на обичайното място отстрани. Ерик Клептън тъкмо беше стигнал до кулминацията на своето соло на китара, когато Морт изгаси мотора и върху него падна тишина — като товар камъни, обвити в пореста гума. Нямаше нито една лодка в езерото, нито една буболечка в тревата.
„Пикаенето и мисленето имат много общо помежду си — помисли си той, докато излизаше от колата и дърпаше ципа си. — И двете можеш да ги отлагаш… но не вечно.“
Морт Рейни стоеше и уринираше, мислейки за тайни прозорци и тайни градини — мислеше за тези, които са собственици на вторите, и тези, които могат да гледат през първите. Мислеше за факта, че списанието, което му трябва, за да докаже, че някакъв човек е или луд, или измамник, по случайност беше изгоряло точно тази вечер, когато се опитваше да го вземе. Помисли си за факта, че любовникът на бившата му жена — човек, когото ненавиждаше с цялата си душа, беше роден в град, наречен Шутърс Ноб, и че Шутър по случайност беше псевдонимът на гореспоменатия луд или измамник, който беше влязъл в живота на Морт Рейни точно в момента, когато гореспоменатият Морт Рейни беше започнал да осъзнава развода си не само като академично понятие, а и като прост факт, определящ целия му живот оттук насетне. Дори мислеше за факта, че „Джон Шутър“ беше обявил, че е открил акта на плагиатство на Морт Рейни горе-долу по същото време, когато Морт Рейни се беше разделил с жена си.
Въпрос: Всички тези неща съвпадения ли са?
Отговор: Това е технически възможно.
Въпрос: Вярва ли той, че са съвпадения?
Отговор: Не.
Въпрос: Тогава смята ли той, че полудява?
— Отговорът е „не“ — каза Морт. — Не смятам. Поне не още. — Той вдигна ципа си и се отправи обратно зад ъгъла към вратата.
23
Намери ключа си, започна да го пъха в ключалката и после отново го извади. Ръката му посегна към кръглата дръжка на вратата и когато пръстите му я обхванаха, той почувства ясна увереност, че тя ще се завърти лесно. Шутър беше влизал… бил или все още бе там. И не му се беше наложило да влиза със сила. Не. Не и този паразит. Морт пазеше резервен ключ за къщата на Ташморското езеро в една стара сапуниерка на висок рафт в бараката за инструменти, откъдето Шутър бързо беше взел отвертка, когато беше дошло време да прикове бедния стар Бъмп към сандъка за боклук. Сега той беше в къщата — оглежда… или може би се крие. Той беше…
Дръжката отказа да се завърти — пръстите на Морт само се хлъзнаха по нея. Вратата все още беше заключена.
— Добре — каза Морт. — Добре, нищо страшно. — Дори се позасмя, докато отново пъхаше ключа и го завърташе. Просто това, че вратата бе заключена, не означаваше, че Шутър не е в къщата. Всъщност беше дори по-вероятно да е в къщата. Може би е използвал резервния ключ, върнал го е на мястото му, после е заключил вратата отвътре, за да приспи подозренията на врага си. Всичко, което е трябвало да направи, за да я заключи, е да натисне копчето, което е в дръжката. „Той се опитва да ме побърка“ — помисли Морт и влезе.
Къщата беше изпълнена с прашна светлина от късния следобед и с тишина. Но не приличаше на необитаема тишина.
— Опитваш се да ме побъркаш, нали? — извика той. Очакваше това да прозвучи лудо на самия него: самотен, параноичен мъж се обръща към натрапника, който в крайна сметка съществува само в собственото му въображение. Но му прозвуча, като че го казва човек, който беше се прекатурил по средата на номера си. Да стигнеш само до средата не е най-доброто, но все пак половината е по-добре от нищо.
Влезе в дневната с куполообразния таван, с остъклената стена, която гледаше към езерото и, разбира се, със Световноизвестния Диван на Морт Рейни, познат още като Канапето на Сънливия Писател. На лицето му се изписа скъперническа усмивка. Почувства се отново мъж на място.
— Половината е по-добре от нищо, нали, господин Шутър? — извика той.
Думите умряха в прашната тишина. Усещаше в праха миризма на стар тютюнев дим. Погледът му се спря на смачкания пакет от цигари, който беше изровил от чекмеджето на бюрото си. Хрумна му, че в къщата има миризма — почти воня, при това неженска миризма. После си помисли: „Не. Грешка. Не е така. Това, на което мирише, е Шутър. Усещам миризмата на този тип и миризмата на цигарите му. Не моите, а неговите.“