— Едно!
Боже, как се потеше! Като прасе!
— Две!
Дръжката на вратата на банята беше като студен камък в свития му юмрук.
— Тр…
Завъртя дръжката на вратата на банята и нахлу вътре, блъсна вратата в стената с такава сила, че разкъса тапетите и изкърти долната панта и ето го, ето го — идваше към него с вдигнато оръжие, със зъби, оголени в усмивка на убиец, а очите му бяха луди, съвсем луди и Морт замахна, ръженът му изсвистя над главата му, но все пак имаше достатъчно време, за да осъзнае, че Шутър също размахва ръжен, както и да осъзнае, че Шутър не носи кръглата си черна шапка, да осъзнае, че това съвсем не е Шутър, да осъзнае, че това е той — лудият беше той, и тогава ръженът разтроши огледалото над мивката и стъклото на огледалото се пръсна на всички страни, засвятка в мрака, а аптечката падна в мивката. Вратичката й увисна отворена като зееща уста, бълваща шишенца със сироп за кашлица и йод.
— Убих едно проклето скапано огледало! — изкрещя той и тъкмо се канеше да захвърли ръжена, когато нещо наистина помръдна във ваната, зад вълнистата завеса на душа. Чу се лек подплашен писък. Морт се ухили, замахна с ръжена, проряза назъбена лента в пластмасовата завеса и я съдра от кукичките. Вдигна ръжена над рамото си с оцъклени втренчени очи, с устни, опънати в гримасата, която си бе представял на лицето на Шутър.
После бавно свали ръжена. Откри, че за да може да го пусне на пода, трябва да разтвори пръстите на дясната си ръка с пръстите на лявата.
— Зверче, ти малко, подло, гладко — започна да цитира той Бърнс на полската мишка, която се щураше объркано във ваната. — Защо в таз паника ме хвърли? — Гласът му звучеше дрезгаво, безизразно и странно. Въобще не приличаше на неговия глас. Като че ли се чуваше на запис за пръв път.
Обърна се и бавно излезе от банята, забърса с рамо полегналата врата с изкъртената панта. Под обувките му хрущяха стъклата на огледалото.
Изведнъж му се прииска да слезе, да легне на канапето и да дремне. Просто му се прииска — повече от всичко на света.
24
Събуди го телефонът. Полумракът почти се беше превърнал в нощ и той бавно заобиколи покритата със стъкло масичка за кафе, която обичаше да хапе, със странното чувство, че времето някак си се е върнало обратно. Дясната ръка ужасно го болеше. Гърбът му не беше в много по-добро състояние. Колко силно все пак беше замахнал с ръжена? Каква беше тази паника, която го направляваше? Не му се искаше да мисли.
Вдигна телефона, без да се затормозява с предположение кой може да бъде. Напоследък съм толкова зает, мила, че ако ще да е и президентът.
— Ало?
— Как сте, господин Рейни? — попита гласът и Морт подскочи, насмалко да хвърли слушалката, сякаш тя беше змия, която се беше опитала да го ухапе. Бавно я върна.
— Чудесно, господин Шутър — каза той със сух, пресипнал глас. — А вие как сте?
— Горе-долу — отвърна Шутър със своя нисък южняшки акцент, наподобяващ търкалящо се буре. Гласът му звучеше някак странно и отдалечено — като небоядисан хамбар, който стърчи самотно насред полето. — Но не мисля, че вие сте наистина толкова добре. Да откраднете от друг човек — това, изглежда, въобще не ви е обезпокоило. Но да ви хванат… това май ви е донесло доста неприятни усещания.
— За какво говорите?
Гласът на Шутър звучеше леко учудено.
— Е, чух по радиото, че някой изгорил къщата ви. Другата ви къща. И после, когато се върнахте тук, хвърляте някакви предмети или нещо друго в къщата. Викане… тряскане… или може би това е начинът, по който преуспяващи писатели като вас избухват, когато нещата не вървят така, както са очаквали? Така ли е, а?
„Боже мой, той е тук. Тук е.“
Морт неволно погледна през прозореца, като че ли Шутър все още можеше да е отвън… може би се криеше в храстите и същевременно говореше с него по някакъв безжичен телефон. Смешно, разбира се.
— Списанието с разказа ми е тръгнало — каза той. — Когато пристигне, ще ме оставите ли на мира?
В гласа на Шутър все още звучеше лениво учудване.
— Няма такова списание, господин Рейни. И вие, и аз — ние знаем това. През 1980 няма такова. И как би могло да има, щом до 1982 моят разказ не е съществувал, за да можете да го откраднете?
— По дяволите, не съм откраднал вашия…
— Когато чух за къщата ви — каза Шутър, — излязох и си купих един „Ивнинг експрес“. Имаше снимка на това, което е останало. Не беше много. Имаше и снимка на жена ви. — Последва дълга пауза на размисъл. После Шутър каза: — Убава е. — Нарочно говореше като селянин, иронично. — Как с могъл грозен тип като вас да улучи на такава убава жена, господин Рейни?