— Морт? Чуваш ли ме?
Той затвори очи. Сега, когато Хърб беше престанал с фалшивата си имитация на Джон Уейн, всичко беше наред. Това отново беше Хърб, какъвто беше винаги. Но това, че Хърб беше използвал тази дума, това просто беше…
Какво?
„Просто нова колона от Парада на съвпаденията? Добре. Сигурно. Несъмнено. Просто ще застана на бордюра и ще я гледам как минава. Защо не? Вече видях как преминават половин дузина по-големи от нея.“
— Чувам те, Хърб — каза той и отвори очи. — Просто се опитвах да си представя колко много те обичам. Нали знаеш, броях начините.
— Не се занасяй — каза Хърб очевидно поласкан. — И ще действаш внимателно и благоразумно, нали така?
— Точно така.
— Тогава мисля, че ще отида да вечерям със слънцето на моя живот.
— Звучи добре като идея. Довиждане, Хърб — и благодаря.
— Моля. Ще се опитам да стане до вдругиден. Дий също ти казва довиждане.
— Сигурен съм, че ми казва — нали иска да налее виното — отвърна Морт и двамата затвориха със смях.
Веднага, след като остави телефона на масичката, видението му се върна. Шутър. Имитира полицията с различни гласове. Разбира се, той беше сам и беше тъмно — условия, които раждат видения. Въпреки това не вярваше — поне с разума си, — че Джон Шутър е свръхестествено същество или пък свръхпрестъпник. Ако беше първото, със сигурност щеше да знае, че Мортън Рейни не е извършил плагиатство — поне не точно в този разказ, — а ако беше второто — щеше да си се занимава с обир на банка или нещо друго, а не да се върти в западен Мейн в опит да изстиска разказ от писател, който печели много повече пари с романите си.
Тръгна обратно към дневната с намерение да продължи до кабинета и да седне пред компютъра, когато една мисъл
(поне не точно в този разказ)
го порази и той спря.
Какво означаваше това — не точно в този разказ? Беше ли откраднал някога работа на някой друг?
За пръв път, откакто на прага му се беше появил Шутър с пачката листа, Морт сериозно се замисли над този въпрос. В доста много от рецензиите на книгите му се намекваше, че той всъщност не е оригинален писател; че повечето от работите му се състоят от преразказани приказки. Спомни си как Ейми четеше рецензията на „Момчето на латернаджията“, в която за пръв път се оценяваха ритъмът и четивността на книгата и после се намекваше за известна повторяемост в интригата. Беше казала: „И какво от това? Тези хора не знаят ли, че съществуват само около пет наистина добри разказа, а писателите просто отново и отново ги преразказват с различни герои?“
Самият Морт смяташе, че има поне шест разказа: успех, провал, любов и раздяла, отмъщение, объркана самоличност; търсене на по-голяма власт — и за дявола, и за Бога. Беше разказвал многократно, натрапчиво, първите четири и сега, когато се замисли, „Сезон за сеитба“ обхващаше поне три от тези идеи. Но беше ли това плагиатство? Ако беше, всеки работещ писател по света щеше да бъде виновен в престъпление.
Плагиатството, реши той, е явна кражба. А аз никога през живота си не съм го вършил. Никога.
— Никога — каза той и влезе в кабинета си с вдигната глава и широко отворени очи — като воин, който тръгва към бойното поле. Проседя там следващия половин час и не написа нито дума.
26
Напразно прекараното време пред компютъра го убеждаваше, че може би идеята вечерята му да се състои от пиене вместо от ядене е добра и той беше на второто уиски с вода, когато телефонът звънна отново. Морт предпазливо се доближи до него, обладан от внезапното желание все пак да си вземе телефонен секретар. Тези машинки имаха поне едно сигурно качество — можеш да прослушваш обажданията и да отделяш приятелите от враговете.
Застана нерешително над телефона. Мислеше колко не обича звуците, които издават съвременните телефони. Едно време те звъняха, дори звъняха радостно. Сега издаваха пронизителен виещ звук, който приличаше на начало на мигренозно главоболие.
„Е, смяташ ли да вдигнеш слушалката, или просто ще стоиш така и ще го слушаш?
Не искам да говоря с него отново. Той ме плаши и ме разярява и не знам кое от двете чувства мразя повече.
Може би не е той.
Може би е.“
Да слуша как тези мисли се въртят в главата му, беше дори по-лошо, отколкото да слуша чуруликащото „бип-йоп“ на телефона, така че той вдигна слушалката и каза дрезгаво „ало“, и все пак не се оказа нищо толкова опасно — само пазачът му Грег Карстерс.