— Не, не говоря за това. Сигурен ли си, че е било само умора? Може ли да е бил изплашен?
Последва дълга тишина на другия край на линията. Колкото и да нямаше търпение, Морт не я прекъсна. Искаше да позволи на Грег да мисли толкова време, колкото му е необходимо.
— Не изглеждаше така — каза най-после. Грег. — Изглеждаше някак… отнесен. Реших, че е просто обикновена умора, но може и да не е било. Или не изцяло.
— Може ли да е скрил нещо от тебе?
Този път паузата не беше толкова дълга.
— Не знам. Може и да е скрил. Това е всичко, което мога да кажа със сигурност, Морт. Като те слушам, ще ми се да бях приказвал с него по-дълго и да го бях попритиснал малко по-здраво.
— Мисля, че ще е добре да отидем заедно у тях — каза Морт. — Веднага. Беше така, както ти казах, Грег. Ако Том ти е казал нещо друго, може да е било, защото, онзи го е сплашил до смърт. Ще те чакам там.
— Добре. — Гласът на Грег отново звучеше разтревожено. — Но нали знаеш, Том не е от хората, които се плашат лесно.
— Сигурен съм, че някога е било така, но сега Том е поне на седемдесет и пет. Мисля, че колкото повече остарява човек, толкова по-лесно е да го сплашиш.
— Защо тогава аз да не те чакам там?
— Добра идея. — Морт затвори телефона, изля остатъка от уискито в мивката, качи се в буика си и потегли към къщата на Том Грийнлиф.
29
Когато Морт пристигна, Грег беше паркирал пред къщата. Джипът на Том беше пред задната врата. Грег беше облечен с фланелено сако с вдигната яка — вятърът откъм езерото беше доста остър и неприятен.
— Нищо му няма — каза Грег веднага, щом го видя.
— Как разбра?
И двамата говореха тихо.
— Видях неговия джип и отидох към задната врата. Има закачена бележка, пише, че бил имал тежък ден и си легнал рано. — Грег се усмихна и отметна дългата коса от лицето си. — Пише освен това, че ако някой от редовните му клиенти го търси, да се обърне към мене.
— Бележката с неговия почерк ли е написана?
— Да. Едрите драсканици на стареца. Няма начин да ги сбъркам. Обиколих и погледнах в прозореца на спалнята му. Вътре е. Прозорецът е затворен, но той хърка толкова силно, че се чудя как не е счупил стъклата. Искаш ли да видиш и ти?
Морт въздъхна и поклати глава.
— Има нещо нередно, Грег. Том ни видя. И двамата. Мъжът побесня няколко минути, след като мина Том и ме сграбчи за раменете. Остави ми синини. Ще ти покажа, ако искаш да видиш.
Грег кимна.
— Вярвам ти. Колкото повече мисля за това, толкова по не ми харесва начинът, по който звучеше гласът му, когато каза, че като те видял, си бил сам. Имаше нещо… лошо. Ще говоря пак с него утре сутринта. Или пък можем да говорим заедно с него, ако искаш.
— Така ще е най-добре. В колко часа?
— Защо не дойдеш до Енорийската палата към девет и половина. Той ще е изпил две-три чаши кафе — не можеш да му кажеш и дума, преди да е изпил кафето си — и ще го свалим от това проклето скеле за малко. Ще е за негово добро. Става ли?
— Да. Съжалявам, че те забърках в това приключение.
— Няма страшно. Нещо не е наред тук. Много съм любопитен да разбера какво точно.
Морт се върна в буика си, а Грег седна зад кормилото на пикала. Потеглиха в противоположни посоки и оставиха изтощения старец да спи.
Морт обаче не заспа почти до три сутринта. Подскачаше и се търкаляше в кревата, докато чаршафите заприличаха на бойно поле и вече не можеше да ги търпи. Тогава в някакво опиянение отиде до канапето в дневната. Удари глезените си в коварната масичка за кафе, изруга, легна, нагласи възглавниците зад главата си и почти веднага пропадна в черна дупка.
30
Когато се събуди в осем часа на следващата сутрин, той си помисли, че се чувства отлично. Продължи да се чувства така, докато не провеси крака от канапето, за да седне. Тогава изстена силно, почти извика приглушено и за момент замръзна — искаше да може да хване едновременно гърба, коленете и дясната си ръка. Ръката му беше най-зле, така че се задоволи да хване нея. Беше чел някъде, че когато са обхванати от паника, хората могат да извършват действия с почти свръхестествена сила; че без да усещат нищо, повдигат коли, за да освободят затиснати деца, или с голи ръце удушват добермани убийци, а усещат огромното напрежение в телата си едва след отминаването на емоциите. Сега вярваше в това. Беше блъснал вратата на горната баня с такава сила, че беше откачил една от пантите й. С каква сила беше замахнал с ръжена? По-силно, отколкото можеше да си представи, ако се съдеше по това как чувстваше гърба си и дясната ръка тази сутрин. Не му се мислеше и каква би била гледката на опустошенията за някой външен човек. Знаеше, че трябва да се оправи с повредите сам — поне доколкото можеше. Помисли, че Грег Карстерс сигурно вече има сериозни съмнения относно нормалността му въпреки неговите уверения в противното. Ако Грег види счупената врата на банята, разпраната завеса на душа и пръснатата аптечка, това едва ли би допринесло за подобряване на вярата му в разумността на Морт. Той си спомни как се беше сетил, че Шутър може би се опитва да накара хората да помислят, че той е луд. Сега, на дневна светлина, тази идея съвсем не изглеждаше глупава — ако не друго, изглеждаше по-логична и правдоподобна от всякога.