— Добре си дошъл — каза Съни. — Имаш ли нещо против музиката?
— Съвсем не.
— Сега могат да се взимат страшни записи от телевизията. Всичко, което трябва да направиш, е да им съобщиш номера на кредитната си карта. Дори не трябва да плащаш за обаждането. Номерът е осемстотин. — Той се наведе към колоната, после погледна сериозно към Морт. — Това е Роджър Уитекър — каза той с нисък и благоговеен глас.
— А-ха.
Съни натисна бутона. Роджър Уитекър започна да им казва, че имало моменти (той бил сигурен, че те знаят), когато той е отхапвал повече, отколкото можел да преглътне. Това също беше нещо, което беше правил и Морт, без духовата секция. Той тръгна към края на алеята и разсеяно се потупа по джоба на ризата. С лека изненада откри, че старият пакет „ЛМ“, сега сведен до едничка останала цигара, беше вътре. Запали последната цигара, потръпвайки в очакване на острия вкус. Но не беше лошо. Всъщност почти нямаше вкус… като че ли годините го бяха откраднали.
„Това не е единственото, което са откраднали годините.“
Колко вярно. Няма нищо общо, но е вярно. Запуши и се загледа към пътя. Сега Роджър Уитекър им разказваше със Съни как в пристанището чакал натоварен кораб и че скоро щели да отплуват за Англия. Съни Тротс припяваше последната дума от всеки ред. Не повече — само последната дума. По шосе 23 се движеха коли и камиони. „Форд Рейнджър“-ът на Грег не идваше. Мортън захвърли цигарата си, погледна часовника и видя, че е десет без петнайсет. Разбра също, че Грег, който беше почти религиозно пунктуален, нямаше да дойде.
„Шутър е хванал и двамата.
О, глупости! Не знаеш какво е станало!
Знам. Шапката. Колата. Ключовете.
Правиш прибързани заключения, направо ги измисляш.
Шапката. Колата. Ключовете.“
Той се обърна и тръгна обратно към скелето.
— Мисля, че е забравил — каза той, но Съни не го чу. Той се поклащаше назад-напред, погълнат от бояджийското изкуство и музиката на Роджър Уитекър.
Морт се върна в колата си и потегли. Погълнат от мислите си, не чу как Съни викна след него. Музиката и така щеше да го заглуши може би.
34
Стигна до къщата си в десет и четвърт, излезе от колата и тръгна към вратата. На средата на пътя се върна и отвори багажника. Шапката беше вътре — черна и неизбежна — като жаба посред въображаема градина. Той я вдигна, този път без много да се колебае как да я хване, затвори с удар багажника и влезе в къщата.
Стоеше в антрето, без да е сигурен какво иска да направи след това… и изведнъж, без всякаква причина, сложи шапката на главата си. Като го направи, потръпна, както човек понякога потръпва, когато глътне голяма глътка алкохол. Но тръпката премина.
А шапката всъщност му ставаше съвсем добре.
Бавно отиде в голямата баня, запали лампата и се намести пред огледалото. Почти избухна в смях — приличаше на мъжа с вилата от онази картина на Грант Ууд5 — „Американска готика“. Приличаше на него, въпреки че човекът от картината беше гологлав. Шапката напълно покриваше косата на Морт, както беше покривала косата на Шутър (ако Шутър въобще имаше коса — това още не можеше да се разбере, макар че Морт предполагаше, че ще разбере със сигурност, когато го види следващия път, тъй като капелата му сега беше у него), и почти докосваше върховете на ушите му. Беше много смешно. Чак да закрещиш.
После неуморимият глас в главата му попита: „Защо я слагаш? На кого мислиш, че ще приличаш? На него?“ — и смехът му престана. Защо си беше сложил шапката, наистина?
„Той е искал ти да си я сложиш“ — каза тихо неуморимият глас.
Да? Но защо? Защо Шутър би искал Морт да сложи шапката му?
„Може би иска ти…“
„Да? — отново подсказа той на неуморимия глас. — Иска да какво?“
Помисли, че гласът си е отишъл, и потърси ключа на лампата, когато той се обади отново.
„… да се объркаш“ — каза той.
Тогава иззвъня телефонът и той подскочи. Гузно смъкна шапката от главата си (малко приличаше на човек, който се страхува, че може да бъде хванат, когато пробва бельото на жена си) и тръгна към телефона, като си мислеше, че може да е Грег и че ще се окаже, че Том е в къщата на Грег. Да, разбира се, точно така е станало — Том се е обадил на Грег, казал му е за Шутър и заплахите му, а Грег е взел стареца в своята къща. За да го предпази. Звучеше толкова правдоподобно, че чак се учуди, че не се е сетил по-рано.
Само че не беше Грег. Беше Хърб Крийкмор.
— Всичко е уредено — каза Хърб радостно. — Мариан се свърза с мене. Тя е сладур.
— Мариан? — попита глупаво Морт.
— Мариан Джафъри от СМЕК! — каза Хърб. — СМЕК? „Сезон за сеитба“? Юни 1980? Разбираш ли тези неща, бели господарю?