Морт си представи как телефонът звъни в празната къща и се насили да затича.
37
Шутър не се обаждаше.
Минутите изтичаха като сироп, а Шутър не се обаждаше. Морт се разхождаше неспокойно из къщата и непрекъснато скубеше косата си. Вече разбираше какво е да си наркоман, който чака снабдителя си.
На два пъти му мина мисълта да престане да чака и да вдигне телефона, за да се обади на властите — не на стария Дейв Нюсъм, нито дори на областния шериф, а на щатската полиция. Щеше да спази старото правило от Виетнам: „Избий всички и остави Бог да ги дели на добри и лоши.“ Защо не? Все пак той имаше добра репутация — беше уважаван член на две общности в щата Мейн, а Джон Шутър беше…
Какво всъщност беше Шутър?
Помисли за „фантом“.
Помисли и за „блуждаещо привидение“.
Но не това го спря. Това, което го спря, беше ужасяващата сигурност, че Шутър ще се опита да се обади, докато самият Морт говори по телефона… че Шутър ще чуе сигнала заето, ще затвори и Морт вече никога няма да чуе за него.
В четири без петнайсет започна да вали — равномерен есенен дъжд — студен и нежен като въздишка, падаща от бялото небе, чукащ по покрива и по сухите листа около къщата.
В без десет телефонът иззвъня. Морт подскочи към него.
Беше Ейми.
Ейми искаше да говори за пожара. Ейми искаше да говори колко е нещастна, не само за себе си, а и за двамата. Ейми искаше да му каже, че Фред Еванс — застрахователният следовател, все още е в Дери, все още се върти около мястото, все още задава въпроси за всичко — от последната противопожарна инспекция до това у кого са ключовете от избата, а за Тед мотивите му били подозрителни. Ейми искаше Морт да се чуди заедно с нея дали нещата щяха да бъдат други, ако бяха имали деца.
Морт отговори на всичко това колкото можеше по-добре, а през цялото време, докато говореше с нея, чувстваше как времето — най-доброто време на късния следобед — изтичаше. Беше почти полудял от тревога, че Шутър ще се обади, ще намери линията заета и ще извърши някое ново зверство. Най-после той каза единственото нещо, за което можа да се сети, за да я накара да затвори — че ако не отиде веднага до тоалетната, ще се случи произшествие.
— От пиенето ли е? — попита тя загрижено. — Пил ли си?
— От закуската, мисля — каза той. Слушай, Ейми, аз…
— При Бауи?
— Да — каза той, като се опитваше гласът му да звучи измъчен от болка и усилие. Истината беше, че се чувстваше измъчен. Беше цяла комедия, ако се замислиш. — Ейми, наистина, аз…
— Боже, Морт, тя има най-мръсната скара в града — каза Ейми. — Отивай. Ще се обадя пак по-късно. — Телефонът замлъкна в ухото му. Той сложи слушалката на мястото й, остана така за момент и с удивление и смущение откри, че въображаемото му оплакване изведнъж беше станало реално — червата му се свиваха в болезнен, пулсиращ възел.
Изтича към банята, разкопчавайки в движение колана си.
За малко да се изпусне, но успя да стигне. Седеше на чинията сред богатия аромат на собствените си изпражнения, с панталони смъкнати до глезените, задъхан… а телефонът отново зазвъня.
Скочи като човече на пружина, удари си едното коляно в стойката на мивката и се затича към телефона, като придържаше панталоните си нагоре с една ръка и ситнеше като момиче в тясна пола. Чувстваше се жалко и притеснено и извинението „нямах време да се избърша“ не помагаше, предположи, че се е случвало на всеки, но внезапно му хрумна, че никога не е чел за това в книга — в нито една книга, никога.
О, животът беше такава комедия.
Този път беше Шутър.
— Видях ви там долу — каза Шутър. Гласът му беше спокоен и ведър както винаги. — Искам да кажа там долу, където ги оставих. Изглеждахте като след слънчев удар, само дето не е лято.
— Какво искате? — Морт премести телефона на другото си ухо. Панталоните му отново се свлякоха на глезените. Той не ги вдигна и остана да стои така, коланът на жокейските му шорти висеше между краката му. Каква авторска фотография би станала от това, помисли си той.
— Още малко и щях да забода бележка за вас, господин Рейни — каза Шутър. — Реших да не го правя. — Той направи пауза, после добави с някакво разсеяно презрение: — Много лесно се плашите.
— Какво искате?
— Нали вече ви казах, господин Рейни. Искам разказ, за компенсация на този, който откраднахте. Не сте ли още готов да се съгласите?
„Да — кажи му да! Кажи му каквото и да е — че земята е плоска, че Джон Кенеди и Елвис Пресли са живи и здрави и свирят заедно на банджо в Куба, че Мерил Стрийп е травеститка, кажи му КАКВОТО И ДА Е.“