След дълго мълчание Шутър каза:
— Още не, нямате го.
— Съвсем вярно — каза Морт. Почувства внезапно и напълно нежелано чувство на родство с този човек. — И така, какво ще правим довечера?
— Ами нищо — каза Шутър. — Онези мъже ще си останат така. На единия жената и децата са при роднини. Другият живее сам. Вие идете и вземете списанието си утре сутринта. Аз ще дойда у вас около пладне.
— Ще ме убиете — каза Морт. Той установи, че тази идея не го ужасява особено, поне нямаше да стане тази нощ. — Ще ви покажа списанието, заблудата ви ще се разсее и вие ще ме убиете.
— Не! — отговори Шутър и този път изглеждаше истински изненадан. — Вас? Не, сър! Но онези двамата се опитваха да попречат на нашата работа. Не можех да оставя това така… и видях, че мога да ги използвам, за да ви накарам да се договорите с мене. Да понесете отговорността си…
— Ловък сте — каза Морт. — Признавам ви го. Вярвам, че сте луд, но вярвам също и че сте най-хитрото копеле, което съм срещал през живота си.
— Е, може да си го вярвате — каза Шутър. — Ако дойда утре и открия, че сте заминали, господин Рейни, ще се заема с това да унищожа всеки човек на света, когото обичате и който ви е близък. Ще подпаля живота ви като тръстиково поле на силен вятър. Ще отидете в затвора за убийството на онези двама мъже, но затворът ще бъде най-малката от мъките ви. Разбирате ли?
— Да — каза Морт. — Разбирам. Приятелче.
— Тогава бъдете на място.
— И да допуснем — само да допуснем — че ви покажа списанието и в страницата със съдържанието и над разказа вътре стои името ми. Тогава какво?
Последва кратка пауза. После Шутър каза:
— Ще отида в участъка и ще си призная всички геройства. Но ще се погрижа за себе си много преди процеса, господин Рейни. Защото, ако нещата тръгнат по този начин, то предполагам, че аз съм луд. А за такъв луд човек… — Последва въздишка. — За такъв луд човек няма оправдание или причина да живее.
Думите поразиха Морт със странна сила.
„Той е неуверен, помисли си той. За пръв път той наистина е неуверен… и то повече, отколкото аз бях през цялото време.“
Но той изгони тази мисъл — решително. Никога не беше имал причина да бъде неуверен. Това беше по вина на Шутър. Всяка частица от това беше по вина на Шутър.
Каза:
— Откъде да знам, че няма да обявите списанието за фалшификация?
Не очакваше да получи отговор, освен може би нещо за това как, Морт трябва да вярва на думата му, но Шутър го изненада.
— Ако е истинско, ще разбера — каза той, — а ако е фалшиво, и двамата ще разберем. Не смятам, че сте могли да стъкмите цяло фалшиво списание за три дни, независимо от това колко души работят за вас в Ню Йорк.
Сега беше ред на Морт да се замисли и той мисли дълго, дълго време. Шутър го чакаше.
— Ще ви повярвам — каза най-после Морт. — Не знам защо, наистина. Може би защото сега собственият ми живот не ми е толкова нужен. Но не смятам да ви се доверявам напълно. Вие идвате тук. Заставате на входа, където мога да ви видя и да видя, че сте невъоръжен. Аз ще изляза. Това задоволява ли ви?
— Ще свърши работа.
— Бог да ни помага и на двамата.
— Да, сър. Проклет да бъда, ако все още знам какво става… а това не е приятно чувство.
— Шутър?
— Слушам ви.
— Искам да отговорите на един въпрос.
Мълчание… но подканващо мълчание, помисли си Морт.
— Вие ли изгорихте къщата в Дери?
— Не — каза веднага Шутър. — Държах ви под око.
— И Бъмп — каза горчиво Морт.
— Слушайте — каза Шутър — У вас ли е шапката ми?
— Да.
— Искам си я — каквото и да стане. И връзката прекъсна.
Просто прекъсна.
Морт бавно и внимателно затвори телефона и се върна в банята — отново придържайки панталоните си — да довърши работата си.
38
Ейми наистина се обади отново — към седем, и този път той успя да говори с нея съвсем нормално — сякаш горната баня не беше съсипана и нямаше никакви двама мъртви мъже зад стената от храсти по пътеката към езерото, вкочанясващи с настъпването на мрака.
Била говорила с Фред Еванс след последното си обаждане, така каза, и била убедена, че той или знае нещо, или подозира нещо за пожара, нещо, което не бил искал да им каже. Морт се опита да я успокои и мислеше, че до известна степен е успял, но самият той беше разтревожен. Ако Шутър не беше предизвикал пожара — а Морт се чувстваше склонен да повярва, че той му беше казал истината — то това трябва да е било просто съвпадение… нали така?
Не знаеше дали е прав, или не.