Но не беше. Защото не беше било сън. Джон Кинтнър беше истински. Как, за Бога, можа да забрави за Джон Кинтнър.
Морт беше завършил колежа в Бейтс и беше специализирал литературно творчество. По-късно, когато говореше пред класове от бъдещи писатели (досадно занимание, което беше отклонявал при всяка възможност), той им каза, че такава специализация е вероятно най-голямата грешка, която мъж или жена могат да направят, ако искат да пишат художествена проза като основно занятие.
„Намерете си работа в пощенската станция — им казваше той. — При Фокнър това е помогнало.“ — И те се смееха. Обичаха да го слушат и той предполагаше, че доста добре поддържа вниманието им. Това изглеждаше много важно, тъй като Морт се съмняваше, че той или който и да било друг би могъл да ги научи да пишат творчески. Все пак винаги се радваше, когато излизаше след края на лекция, упражнение или семинар. Тези хлапаци го нервираха. Предполагаше, че причината за това е Джон Кинтнър.
„Кинтнър от Мисисипи ли беше?“ Морт не можеше да си спомни, но вероятно не беше. Все пак беше от някакво кътче от дълбокия Юг — Алабама, Луизиана, може би от северна Флорида. Не знаеше със сигурност. Колежът „Бейтс“ беше твърде отдавна и той от години не беше мислил за Джон Кинтнър, който един ден внезапно беше изчезнал, по причини, известни само на него.
„Не е вярно. Ти мислеше за него снощи.“
„Искаш да кажеш, сънувах го“ — бързо се поправи Морт, но адският гласец в него не го оставяше на мира.
„Не, преди това. Мислеше за него, когато говореше с Шутър по телефона.“
Не искаше да мисли за тази случка. Не му се мислеше за нея. Джон Кинтнър беше в миналото; Джон Кинтнър нямаше нищо общо с това, което ставаше сега. Морт стана и тръгна неуверено към кухнята — в млечното, ранно утро щеше да си направи силно кафе. Много, много кафе. Само че малкият адски гласец нямаше да го остави. Морт погледна към комплекта кухненски ножове на Ейми — те висяха на намагнетизираните си стоманени остриета, и си помисли, че ако може да изреже този гласец, трябва да направи операцията веднага.
„Мислиш си, че си разколебал онзи мъж — че най-после си го разколебал. Мислиш си, че този разказ отново е най-важното — разказът и обвинението в плагиатство. Главното е Шутър, който те заплашва като някакъв колежанин. Като някакъв скапан колежанин. Като…“
— Млъкни — рязко каза Морт. — Просто млъкни, по дяволите.
Гласът млъкна, но той разбра, че не е в състояние да спре да мисли за Джон Кинтнър.
Докато отмерваше кафе с трепереща ръка, той си помисли за постоянните си, шумни протести, че не е плагиатствал от разказа на Шутър, че никога не е плагиатствал нищо.
Но беше го правил, разбира се.
Веднъж.
Само веднъж.
— Но беше толкова отдавна — прошепна той. — И няма нищо общо с това.
Може и да беше вярно, но не спря мислите му.
42
Беше в предпоследния курс на колежа — в пролетния семестър. Класът по литературно творчество, в който учеше, този семестър се занимаваше с къси разкази. Преподавателят, Ричард Пъркинс, беше написал два романа, които бяха предизвикали много добри отзиви и твърде слаби продажби. Морт беше започнал единия и си беше помислил, че причината за добрите отзиви и слабите продажби е една и съща: книгите са неразбираеми. Но този човек не беше лош преподавател — най-малкото поддържаше интереса им.
В класа имаше дванайсетина студенти. Един от тях беше Джон Кинтнър. Кинтнър беше едва първокурсник, но беше получил специално разрешение да учи в по-горен курс. И го заслужаваше, смяташе Морт. Провинциалист от Юга или не, но този сополанко беше добър.
Според правилата на курса всеки от тях трябваше да напише шест къси разказа или три по-дълги. Всяка седмица Пъркинс избираше тези, за които мислеше, че ще предизвикат най-жива дискусия, и в края на часа ги раздаваше. Студентите трябваше до следващата седмица да се подготвят за дискусия и критика. Обичайният начин за преподаване на такъв предмет. И една седмица Пъркинс им беше дал разказ от Джон Кинтнър. Той беше озаглавен… Как беше озаглавен?
Морт беше пуснал водата, за да напълни кафеварката, но само стоеше, гледаше разсеяно в мъглата зад остъклената стена и слушаше течащата вода.
„Знаеш много добре как беше озаглавен той. «Таен прозорец, тайна градина».“
— Не беше! — извика той обидено към празната къща. Мислеше бясно, решен веднъж завинаги да заглуши адския гласец… и внезапно се сети.
— „Милята на лютичетата“! — изкрещя той. — Името на разказа беше „Милята на лютичетата“ — и то няма нищо общо с нищо!