Само че и това не беше съвсем вярно и той нямаше особена нужда от гласеца, свит някъде дълбоко в центъра на болящата го глава, за да признае този факт.
Кинтнър беше написал три или може би четири разказа, преди да изчезне там, където беше изчезнал (ако го питаха къде, Морт щеше да предположи, че това е Виетнам — повечето от тях в края на шейсетте години изчезваха във Виетнам — поне от младите). „Милята на лютичетата“ не беше най-добрият от разказите на Кинтнър… но беше добър. Кинтнър очевидно беше най-добрият писател в класа на Ричард Пъркинс. Пъркинс се отнасяше с момчето почти като с равен и според не дотам скромната оценка на Морт Рейни, Пъркинс беше прав, защото той пък на свой ред мислеше, че Кинтнър е доста по-добър от Ричард Пъркинс. Всъщност Морт смяташе, че и той е по-добър.
Но беше ли по добър от Кинтнър?
— Не — каза той през зъби, докато включваше машината за кафе. — Аз бях втори.
Да. Той беше втори и мразеше това. Знаеше, че повечето студенти, които се учат в курсовете за писатели, просто си убиват времето, задоволяват прищявка, преди да се откажат от детските си опити и да се заловят с изучаване на това, което ще е истинската работа в живота им. Писателското творчество, с което щяха да се занимават по-нататък, щеше да бъде да допълват редове от колонките за календара на събитията в местните вестници или да пишат рекламни текстове за препарата за миене на чинии „Светлосин бриз“. Морт беше постъпил в курса на Пъркинс с доверчивата надежда да бъде най-добър, защото винаги беше вървял пред другите. По тази причина срещата с Джон Кинтнър му беше подействала като неприятен шок.
Помнеше как веднъж се опита да говори с момчето… но Кинтнър, който взимаше участие в часовете само когато го питаха, му отговори почти нечленоразделно. Когато говореше на глас, той мънкаше и заекваше като момче на жетвар, чието образование е завършило с четвърти клас. Очевидно единственият му глас беше писането.
„А ти го открадна.“
— Млъкни — промърмори той — просто млъкни.
„Ти беше втори и мразеше това. Зарадва се, когато той си отиде, защото после отново можеше да бъдеш първи. Точно както винаги си бил.“
Да. Вярно. Година по-късно, когато се подготвяше за завършване, той чистеше задния килер на мръсния апартамент в Люистън, който делеше с още двама студенти, и попадна на купчина отпечатъци от курса по литературно творчество на Пъркинс. В купчината беше само един от разказите на Кинтнър. Оказа се „Милята на лютичетата“.
Спомняше си как беше седнал на опърпания, вмирисан на бира килим в спалнята си, четеше разказа, и старата завист отново го завладяваше.
Хвърли останалите отпечатъци, но взе този със себе си… по причини, за които не му се мислеше.
Като второкурсник Морт беше изпратил разказ в едно литературно списание, наречено „Тримесечник на Аспен“. Върнаха му го с бележка, в която пишеше, че редакторите го намерили много добър, „въпреки че краят изглежда доста скучен“. В бележката, която се стори на Морт едновременно покровителствена и ужасно вълнуваща, го канеха да изпрати други неща.
В продължение на следващите две години той беше изпратил още четири разказа. Не бяха приели нито един, но във всеки от пликовете с отказите имаше и лична бележка. Морт преминаваше от трепета на оптимизма на непечатания автор в дълбок песимизъм и обратно. Имаше дни, в които беше сигурен, че е само въпрос на време да пробие в „Тримесечник на Аспен“. А имаше дни, когато вярваше с положителност, че цялата редакционна колегия — човешки карикатури с моливи вместо шии — само си играят с него и го дразнят както човек дразни гладно куче, като държи парче месо вдигнато над главата му и после, когато то скочи, го вдига още по-високо. Понякога си представяше как един от тях държи някой от ръкописите му, току-що изваден от плика, и вика: „Ето още един разказ от онзи педал от Мейн! Кой иска да напише писмото този път?“ И как всички се превиват, може би дори се търкалят по пода от смях под плакатите си на Джоан Бейз и Моби Грейп от фестивала във Филмор.
Повечето дни Морт не се отдаваше на този вид тъжна параноя. Разбираше, че е добър и че всичко е въпрос само на време. И онова лято, докато работеше като келнер в един ресторант в Рокланд, той си помисли за разказа на Джон Кинтнър. Помисли си, че той вероятно е още в багажника и се блъска напред-назад по дъното. Дойде му внезапна идея. Да смени заглавието и да изпрати „Милята на лютичетата“ на „Тримесечник на Аспен“ под собственото си име! Спомняше си как си помисли, че ще си направи с тях хубава шега, въпреки че като се връщаше към това сега, не можеше да си представи каква шега е можело да бъде това.