Наистина си спомняше, че не беше имал намерение да публикува разказа под собственото си име… или, ако бе имал такова намерение на по-дълбоко ниво, поне не го беше осъзнавал. В невероятния случай, че приемеха разказа, той би си го взел — щеше ла им пише, че иска още да поработи върху него. А ако го отхвърлеха, поне би могъл да получи малко удоволствие от мисълта, че и Джон Кинтнър не е достатъчно добър за „Тримесечник на Аспен“.
И така той беше изпратил разказа.
И те го бяха приели.
И той ги беше оставил да го приемат.
И те му бяха изпратили чек за двайсет и пет долара.
— Хонорар — бяха нарекли това в придружаващото писмо.
И Мортън Рейни, обхванат от закъсняла вина за направеното, един ден беше осребрил чека и беше пъхнал банкнотите в кутията за помощ за бедните при църквата „Света Катерина“ в Огъста.
Но вината не беше всичко, което беше почувствал. Съвсем не.
Морт седеше до кухненската маса с глава, подпряна с една ръка, и чакаше кафето. Главата го болеше. Не искаше да мисли за Джон Кинтнър и разказа на Джон Кинтнър. Това, което беше направил с „Милята на лютичетата“, беше едно от най-срамните събития в живота му — тогава какво изненадващо имаше, че го беше забравил за толкова години? Желаеше сега отново да може да го забрави. Днес все пак щеше да бъде голям ден — може би най-големият в живота му. Може би дори последният в живота му. Трябваше да мисли за отиването до пощата. Трябваше да мисли за противопоставянето с Шутър, но умът му не искаше да остави на мира онова старо тъжно време.
Когато беше видял списанието, истинското списание с името си в него над разказа на Кинтнър, той се беше почувствал като човек, който се събужда от ужасен период на сомнамбулизъм — несъзнателно излизане, в което е направил нещо непоправимо. Как беше допуснал да стигне дотам? Предполагаше, че това ще е шега, за Бога, само малка забава…
Но беше допуснал да стигне дотам. Разказът беше публикуван и на света имаше поне една дузина хора, които знаеха, че не е негов — включително самият Кинтнър. И ако един от тях по случайност отвори „Тримесечник на Аспен“…
Самият той не каза на никого, разбира се. Просто чакаше, изпълнен с ужас. През онова лято и ранната есен спа и яде много малко — отслабна и под очите му се появиха тъмни сенки. Сърцето му се разтупкваше всеки път, когато зазвънеше телефонът. Ако обаждането беше за него, той се приближаваше към апарата с влачещи се крака и студена пот на челото, сигурен, че е Кинтнър, и че първите думи от устата на Кинтнър ще бъдат: „Ти открадна разказа ми и нещо трябва да се направи. Мисля, че като начало ще кажа на всички какъв крадец си.“
Най-невероятното беше следното: той знаеше това. Знаеше възможните последствия от такова действие за младеж, който се надява да направи кариера като писател. Беше като игра на руска рулетка с противотанкова пушка. И все пак… все пак…
Но след като есента отмина, без да се случи нищо, той започна малко по-малко да се отпуска. На мястото на това издание на „Тримесечник на Аспен“ беше дошло ново издание. Това издание вече не лежеше по масите в залите с периодика в библиотеките по цялата страна; беше пъхнато в рафтовете или прехвърлено на микрофишове. Все още можеше да предизвика неприятности — той смътно предполагаше, че ще трябва да преживее остатъка от живота си с тази възможност, — но нали в повечето случаи далече от очите означава далече от сърцето.
После, през ноември същата година, пристигна писмо от „Тримесечник на Аспен“.
Морт го взе, видя името си на плика и целият се затресе. Очите му се напълниха с течност, която беше твърде гореща и разяждаща, за да бъде сълзи, а пликът първо се раздвои, а после започна да трепери.
„Хванаха ме. Те ме хванаха. Ще искат да отговоря на писмо, което им е изпратил Кинтнър… или Пъркинс… или някой от останалите в курса… Хванаха ме.“
Тогава помисли за самоубийство — съвсем спокойно и хладнокръвно. Майка му имаше хапчета за сън. Щеше да използва тях. Донякъде облекчен от тази перспектива, той разкъса плика и извади един лист, написан на машина. Държеше го, без да го разгъва, и в един безкраен момент се чудеше дали да не го изгори, без изобщо да го поглежда. Не беше сигурен, че може да издържи да види обвинението, да го види с очите си. Помисли, че сигурно ще полудее.
„Хайде, давай, погледни. Най-малкото, което можеш да направиш, е да погледнеш последствията. Може да не си в състояние да ги понесеш, но, за Бога, можеш, да ги погледнеш.“