И отвори писмото.
Вашият разказ „Окото на гарвана“ беше изключително добре приет тук. Съжалявам, че пращаме това писмо толкова дълго след разказа, но, откровено, ние очаквахме вие да се обадите. Бяхте толкова последователен в изпращането в продължение на години, че мълчанието ви сега, когато най-сетне успяхте да „го направите“, е малко смущаващо. Ако има нещо в начина, по който е оформен разказът ви — набор, оформление, място и т.н. — което не харесвате, надяваме се да ни го съобщите. А между другото, няма ли да ни изпратите нещо ново?
Морт беше прочел това писмо два пъти, след това къщата се разтресе от гръмогласния му смях — за щастие, беше празна. Беше слушал за разкъсващ смях и този сигурно беше такъв — той чувстваше, че ако не спре скоро, наистина ще се разкъса на две и червата му ще се изсипят на пода. Преди малко беше готов да се самоубие с хапчетата за сън на майка си, а те искаха да разберат дали не се е разсърдил за начина, по който е набран разказът! Беше очаквал да открие, че кариерата му е съсипана още преди да е започнала, а те искаха още! Още!
Той се разсмя — по-точно, зави — докато разкъсващият му смях не се превърна в истеричен плач. После седна на канапето, препрочете писмото на Чарлз Палмър и заплака, докато не се разсмя отново. Най-накрая отиде в стаята си и легна върху възглавниците, наредени по любимия му начин, а после заспа.
Беше се отървал. Това беше крайният резултат. Беше се отървал и после не беше правил нищо такова, а всичко се беше случило преди хиляда години, така че защо трябваше да се връща и да го преследва отново?
Не знаеше, но смяташе да спре да мисли за това.
— И то веднага — каза той на празната стая и рязко тръгна към кафеварката, като се опита да не обръща внимание на главоболието.
„Знаеш защо мислиш за това сега.“
— Млъкни. — Той приказваше с весел, дори игрив тон… но докато вдигаше кафеварката, ръцете му трепереха.
„Няма начин да криеш вечно тези неща. Може да си много болен, Морт.“
— Млъкни, предупреждавам те — каза той с веселия си игрив глас.
„Може да си много болен. Всъщност може да имаш нервно раз…“
— Млъкни! — извика той и захвърли кафеварката с всичка сила. Тя прелетя над плота, през цялата стая, превъртя се във въздуха няколко пъти, изхрущя в остъклената стена, счупи се и падна на пода. Той погледна към остъклената стена и видя дълга сребриста зигзагообразна линия, стигаща чак до тавана. Започваше от мястото, където се беше ударила кафеварката. Почувства се почти като човек, който има същата пукнатина точно в средата на мозъка.
Но гласът беше замлъкнал.
Влезе флегматично в стаята, взе будилника и се върна в дневната. Докато вървеше, нагласи будилника на десет и половина. В десет и половина щеше да отиде в пощата, да вземе пакета си от Федералния експрес и бавно да пристъпи към задачата да остави този кошмар зад себе си.
Дотогава обаче щеше да спи.
Щеше да спи на канапето, където винаги беше спал най-добре.
— Нямам нервно разстройство — прошепна той на гласеца, но гласецът не искаше да спори. Морт помисли, че може да го е уплашил. Надяваше се да е така, защото гласецът със сигурност беше уплашил него.
Очите му откриха сребристата пукнатина в остъклената стена и неохотно я проследиха. Сети се как беше отключил с ключа на камериерката. Колко мрачно беше в стаята и как очите му трябваше да свикнат с мрака. Голите им рамене. Уплашените им очи. Той се беше развикал. Не помнеше какво — а никога не беше посмял да попита Ейми, — но сигурно са били някакви заплашителни ругатни, ако се съдеше по очите им.
„Ако някога трябваше да получа нервно разстройство — помисли си той, като гледаше безсмислената пукнатина с формата на мълния, — то щеше да е тогава. По дяволите, писмото от «Тримесечник на Аспен» бе нищо в сравнение с това — да отвориш вратата на мотелска стая и да видиш жена си с друг мъж — мазен агент по недвижими имоти от някакъв затънтен град в Тенеси…“
Морт затвори очи, а когато ги отвори отново, то беше, защото чу друг глас. Гласа на будилника. Мъглата се беше изчистила, слънцето беше изгряло и беше време да отиде до пощата.
43
По пътя изведнъж се почувства сигурен, че Федералният експрес ще дойде и отмине… а Джулиет ще надникне от гишето, после ще да поклати глава и ще му каже, че за него няма нищо за съжаление. А неговото доказателство? Щеше да изчезне като дим. Това чувство беше ирационално — Хърб беше внимателен човек — човек, който не дава обещания, които не може да изпълни, — но беше прекалено силно, за да му се противопостави.