Госпожа Гейвин дотича, огледа положението, и каза:
— О, няма нищо. Като ви чух, помислих, че сте си прерязали гърлото. Можете ли да мръднете малко, господин Рейни?
Той се мръдна и първото нещо, което направи тя, беше да вдигне ръкописа от плота и отново да го пъхне в ръцете му. Все още всичко беше наред — течността беше тръгнала в друга посока. Навремето той беше човек с доста добро чувство за хумор — поне той винаги беше мислил така — но като погледна надолу към малката купчина хартия в ръцете си, колкото и да се владееше, най-доброто, което можа да изпита, беше чувство на горчива ирония. „Като котката в детското стихотворение — помисли си Морт. — Онази, дето постоянно се връща.“
— Ако се опитвате да съсипете това — каза госпожа Гейвин и кимна към ръкописа, докато изваждаше парцала за бърсане изпод умивалника, — ще успеете.
— То не е мое — каза той и сам се учуди. Вчера, когато почти беше посегнал да вземе ръкописа от човека, който му го беше донесъл, си беше помислил какво приспособяващо се животно е човек. Несъмнено това желани да се приспособява се простираше във всички посоки, защото първото нещо, което почувства, като прочете тези три изречения, беше вина… и не беше ли точно това, което Шутър (ако това беше истинското му име) искаше той да почувства? Разбира се, че беше. „Вие сте откраднали моя разказ“, беше казал той, а не се ли полагаше крадците да се чувстват виновни?
— Извинете, господин Рейни — каза госпожа Гейвин. Държеше парцала.
Той отстъпи настрани, за да може тя да стигне до разлятото.
— Това не е мое — повтори той. Всъщност настоя.
— О — каза тя, като избърса локвичката върху плота и пристъпи към мивката, за да изстиска парцала. — Помислих, че е ваше.
— Пише: Джон Шутър — каза той, сложи заглавната страница отгоре и го обърна към нея. — Виждате ли?
Госпожа Гейвин удостои заглавната страница с възможно най-късия поглед, който позволяваше учтивостта, и започна да бърше чекмеджетата.
— Помислих, че е една от онези измишльотини — каза тя. — Псевдоиме. Или май беше псевдоним. Как им казвате там на литературните си имена.
— Аз не използвам псевдоним — каза той. — Никога не съм използвал.
Този път тя удостои и него с кратък поглед — пълен с провинциална хитрост и леко удивление — преди да коленичи, за да избърше локвата от пепси ма пода.
— И да сте използвали, не мисля, че ще ми го кажете:
— Извинявайте, че го разлях — измърмори той, докато се придвижваше към вратата.
— Това ми е работата — отговори тя късо. Не го погледна пак. Морт разбра намека и излезе.
Остана в дневната за момент, загледан в изоставената насред клима прахосмукачка. В главата си чу човека с набразденото лице да казва търпеливо: „Това е между вас и мен. Ние нямаме нужда от външни хора, господин Рейни. Това е само между вас и мен.“
Морт си представи това лице, спомни си го внимателно — умът му беше трениран да си спомня лица и действия — и помисли: „Това не беше само моментно отклонение или странен начин да се запознаеш с писател, когото смяташ или не смяташ за известен. Той ще се върне.“
Внезапно се упъти отново към кабинета си. В движение навиваше ръкописа на тръба.
4
Три от четирите стени на кабинета бяха покрити с рафтове за книги, а едната от трите беше запазена за различните издания, местни и чуждестранни, на неговите произведения. Беше издал всичко шест книги: пет романа и един сборник разкази. Книгата с разказите и двата му първи романа бяха приети добре само от семейството му и от някои приятели. Третият му роман, „Момчето на латернаджията“, веднага стана бестселър. След като преуспя, ранните му работи бяха преиздадени и станаха популярни, но никога толкова известни, колкото по-късните му книги.
Сборникът разкази се казваше „Всеки изплюва камъчето“ и повечето от разказите бяха публикувани в списания „само за мъже“, между снимки на жени с много грим и много малко облекло. Един от разказите обаче беше публикуван в „Списание за мистерии на Елъри Куин“. Казваше се „Сезон за сеитба“ и именно този разказ той разгръщаше сега.
Жена, която би откраднала любовта ти, когато любовта ти е всичко, което имаш, не е никаква жена — това поне беше мнението на Томи Хевлок. Той реши да я убие. Даже знаеше мястото, където щеше да го направи — точното място: малката градинка, която тя бе засадила в чупката, където се съединяваха къщата и хамбарът.